Да поиграем на асоциации. Кое е първото, което Ви хрумва, когато чуете „мъж на годината“?
Добре, оставете сега премиера настрана – нека опитаме отново. Нищо чудно нещата, които Ви идват наум, да не са особено приятни. Защото и мъжете, и годините напоследък не се отличават с нещо кой знае какво, а пък и едноименната класация (няма какво да го увъртаме) номинираше на общо основание и без допълнително обмисляне.
Широк кръг български журналисти даваха предложения от немай къде и после още по-широк кръг критикуваха предложенията, сякаш ги е измислил някои друг. Така в листата попадаха основно спортисти и политици, отличили се със конкретно, понякога напълно спорадично постижение или просто радващи се на медийна популярност.
Това превърна „Мъж на годината“ в банална, предвидима и казионна класация, някакъв реверанс към големците на момента, който ласкаеше колебливото им его, но не предизвикваше уважението им – нито тяхното, нито общественото.
Уви, това до известна степен постави под съмнение смисъла от съществуването на подобна листа или най-малкото прати начинанието в групата на помпозните панаири на суетата под надслов „Нещо си на годината“. Да не говорим, че изпразни от смисъл термина „мъжество“.
Тази година нещата се промениха. Появи се прецедент, който най-после изпълни със съдържание класацията. Мъж на годината 2011 стана един скромен 29-годишен бивш комбайнер от Чирпан, който през лятото самоотвержено се хвърли да гаси пламъците на катастрофирал автобус на магистрала „Тракия“, измъкна от останките му неколцина човека и след това изчезна.
Дълго време ние дори не знаехме името му. Не е чудно, че точно този мъж спечели общите ни симпатии. Чухме да го наричат „обикновен“ заради негована медийна непопулярност. Но истината е, че такива хора не се срещат всеки ден и въпреки това сме убедени, че съществуват.
Стефан Стойчев днес е известен като „спасителя от магистралата“. Светският шум, интервютата и снимките го изненадаха, поставиха го в малко неудобна ситуация, а той не е свикнал с такъв интерес.
Скоро това ще отмине и той отново ще получи спокойствието си; журналистическият апетит има нужда от нови сюжети, а обществената памет е сравнително къса.
Важното обаче е да отбележим, че Стефан е спасител в един много по-общ план. Той спаси смисъла в думата „мъжество“, измъкна го от горящите ламарини на посредствеността и фалша и го представи пред нас такъв, какъвто трябва да е. После си тръгна.
Рекордният брой българи, подкрепили Стойчев в гласуването и огромната преднина пред втория са ясно свидетелство, че най-после тази класация започва да усеща разликата между това да бъдеш професионалист в определена сфера и това да бъдеш мъж на място.
Чирпанлията върна чувството ни за същественото, за стойностното. Чат-пат го губим в мъглявата действителност, какво да се прави. Ето как, макар да не сме били в онзи автобус на магистрала „Тракия“, като общество Стефан ни спаси.
Може би е временно, може би скоро пак ще се изгубим в хаоса. Но поне за себе си сме убедени, че надежда има. А това е по-важно от всякакви класации.
Драго Симеонов, webcafe.bg
