Измина точно един месец от смъртта на Пейо Янчев - момчето, което беше затиснато от дърво до паркинга на ул. "Гурко". За много бургазлии този случай е останал навярно някъде в черната статистика. За близките и приятелите му обаче Пейо е все още жив в спомените им. Денят им започва с посещение на гробищата, минаване през мястото на трагедията, за да се подменят вчерашните цветя със свежи, и едва тогава всеки тръгва по задачите си. Потърсихте съпругата на Пейо, Бранимира, за да ни разкаже нейната версия за случилото се и да сподели как се справя сега, след като животът й се промени буквално за секунди.
- Казали ли сте вече на малкия Алекс какво се е случило с баща му?
- Не, все още не сме му обяснили. Но той усеща, че има нещо. Понякога пита къде е. Зададе ми въпроса: „Мамо, мъчно ли ти е за тати?” Казвам му, че ми е мъчно, а той: „И на мен ми е много мъчно”. А преди няколко дена каза, че му е сърдит, защото работи толкова и не се прибира.
- А мислили ли сте как да му го съобщите? Как да обясните на едно 3-годишно дете подобно нещо?
- Варианти съм обмисляла. Че дядо Пейо много го е обичал и го е извикал при него, да му помага. Или че е трябвало да отиде някъде и няма да се върне.
- Детето често ли пита за него?
- Той е такъв, че когато му е мъчно за нещо, не пита. Миналото лято го бяхме оставили при майка ми, която е в Севлиево. И когато му е било много мъчно, отказваше да разговаря с мен и с Пейо по телефона. Сега е същото. Вижда му снимките, но не коментира нищо.
- Какво стана с инициативата на приятелите на Пейо, които се захванаха да снимат опасните дървета в Бургас?
- Снимаха почти в целия град. Оказа се, че има доста такива дървета. Ние не сме специалисти и няма как да разберем дали има други, но са снимали много, които са видимо болни. Ходих пак на мястото, където стана трагедията, за да оставя цветя, и видях, че гъбата от падналия кестен пак изниква, което показва, че това дърво е било болно.
- Имахте намерение да намерите експерти, които да направят ново изследване на това дърво, какво стана?
- Трудно се намират специалисти, готови да направят анализ, под който да се подпишат. В неформален разговор казват едно, но когато стане въпрос да застанат с името си зад думите... Изпратили сме проби в Института за гората към БАН, чакаме резултатите.
- А това, което е взето като проба от разследващите, какво показва?
- Нямаме все още информация. Никой не ни се е обадил.
- Съжалявам, че ще Ви върна към онзи ден, но кажете ни историята от Вашата гледна точка. Какво се случи?
- Спомням си всичко. Прибрах се от нощна смяна. Пейо беше на парти по случай последно шоу в един от хотелите. Чухме се по телефона и се уговорихме да се видим пред детската градина на Алекс, защото откриваха първия учебен ден. Отидохме на празненството. Имаше толкова много хора, че аз не успях да видя малкия къде е застанал. Помолих Пейо да се надигне, защото е доста по-висок, и да се опита да го намери измежду другите деца. Но той също не успя. Тръгнахме и на стълбите Пейо се спря и ми каза: „Ех, нищо не можахме да видим”. Казах му: „Нищо, следващия път ще успеем”. И продължихме. Имаше уговорка да се срещне с вуйчо си до паркинга на ул. „Гурко”, за да вземе един багаж от него. Предложих му да го изчакам на кафето до „Вардар”, но той пожела да отида и аз. Спряхме малко след паркинга. Тъй като бяхме препречили пътя на няколко коли, като слезе, ми каза, че ако някой иска да излиза, да го помоля да изчака малко. Минаха 5-10 мин., него го нямаше. Започнах да се оглеждам. Чух сирени. Слязох от колата и започнах да набирам Пейо по телефона, защото един човек искаше да излиза с колата си. Звъня, но той не ми вдига. С човека изместихме нашия "Пасат". През това време виждам, че започват да се режат някакви дървета, пристигат коли, хора се струпват. Разбрах, че нещо се случва, но въобще не ми мина през ума, че Пейо е бил там. В този момент се обади свекър ми и ми каза: „Бени, идвай бързо в спешното, защото Пейо е много зле, смазало го е дърво”. Аз точно като по филмите, като луда, тръгнах и оставих колата отключена, там ми бяха телефоните, парите... Движението по улиците беше много оживено, заради първия учебен ден. Не знам как съм минала. Спрях едно такси. В този момент ми звънна и свекърва ми. Не знаех дали тя е наясно какво се случва и за да не я притесня не й вдигнах, а се обадих на свекър ми. Той ми каза, че всички вече са в болницата да отида и аз. Като пристигнах ми съобщиха, че Пейо е в тежко състояние, приет в шокова зала. През цялото време съдружникът му Александър повтаряше: „Той ще се оправи”. Успокоявах се й аз с тази мисъл. Може би 15 минути по-късно казаха, че е починал.
- Оттогава как живеете? Как се справяте? Знам, че сте заедно с родителите му.
- Не мога да повярвам. С много молби ме пуснаха в шокова зала, видях го, той беше с отворени очи. После като го донесоха в ковчега, пак го видях. Но все още не мога да повярвам.
- Усещате ли понякога, че той е с Вас, сънувате ли го? 
- Да, усещам го, сънувам го, може би затова не мога да повярвам, че го няма. Всеки момент имам чувството, че ще видя колата да си идва и той ще слезе от нея с телефон, залепнал за ухото му, да говори нещо с колегите си. Сънувала го е и сестра му, и майка му. Сашо, съдружникът му, също сподели, че го е сънувал. Бил е с неговата вечна усмивка, изглеждал е много добре. Казал му е: „Не забравяй да платиш нещата в магазина!” След това се е стреснал и се е събудил, а когато е заспал отново, е продължил да сънува. Вече е бил в този магазин и е разговарял с продавачката. Попитал дали тук Пейо има дългове, а тя отвърнала: „Не, не, Пейо остави един плик и каза, че ако дойде някой от неговите хора да си купува нещо, да вадим пари от този плик и от вас да не искаме”. Пейо наистина беше такъв. Винаги имаше какво да даде, дори за самия него да няма. Винаги беше готов да помага. Наша колежка искаше да направи училище за подбор на кадри. Той прие присърце тази идея, започна да проучва, да намира начини да й помогне. Аз знам, че той сега е на хубаво място и се чувства добре.
- От колко време се познавахте с него и откога живеете заедно?
- Ние заживяхме заедно почти веднага след като се запознахме преди 5 години. Аз станах аниматор във фирмата, където той работеше. Бяхме в един екип. Два месеца след това мен ме пратиха в чужбина. Като се върнах, крайният резултат от телефонните ни разговори беше 3 000 лв. Докато бях там ми звънеше постоянно. Аз бях сама и ако не беше Пейо, щеше да ми е много трудно. После заминахме заедно за Египет. Там той взе решение да направи фирмата.
- След смъртта му Вие ще се опитате ли да го замените във фирмата?
- Аз него не мога да го заменя, но всички сме се впуснали да участваме в това – свекър ми, свекърва ми, съдружникът му Сашо, аз. Каквото мога ще направя, но той не може да се замени. Имаше такъв хъс за работа. Като обикновен аниматор страшно си обичаше работата. Беше уникален, със свой стил. Като направиха фирмата, не копираха нищо от никого. По техен си начин правеха всичко. За много кратко време си създадоха име. Харесват ги, хотелите, с които работят, са много доволни. Ще е глупаво да оставим всичко това. Пейо ще липсва много на всички, но заради него, трябва да продължим. Мисля, че ще успеем.
- Казвате, че е бил винаги много зает, а какъв ще го запомните? Опишете го с няколко думи. 
- Със страхотна усмивка, винаги. Взимаше от нещата положителното. Даже нещо лошо да се случи, казваше: „Нищо, ще мине”. Винаги беше устремен напред, назад никога не се връщаше. Много позитивен човек. В днешно време рядко се срещат такива. Страшно деен, а в същото време за своите 26-години с много опит и изключително отговорен.
- А как минават дните ви след трагедията?
- Колеги ме питат как успявам. Аз си знам как. Работя с хора, никой не мога да занимавам с мъката си. Ангажирам се с малкия, който е копие на баща си. Въртим смени със свекъра и свекървата, за да има кой да го води и да го взема от градина. С Пейо сме си говорили, че всяко едно нещо е поправимо – да сбъркаш, да излъжеш, да откраднеш – всичко можеш да поправиш... а това нещо не можеш. Животът ти се обръща за секунди... Слезе от колата и край.
- Обвинявате ли някого конкретно?
- Не. Знам, че някой не си е свършил работата. Знам, че това, което говорят е безумно, и дървото наистина не е трябвало да бъде там. Прочетох някъде, че вятърът в този ден е бил 144 км/ч. В този ден, малко след 10 ч. нямаше вятър. Съмнявам се някой да си го слага на съвестта. Четох коментари под някои статии в интернет от анонимни хора, че вече сме прекалявали с говоренето за това, че всичко било съдба. На никого не пожелавам да му се случи подобно нещо. Пейо не е поредният нещастен случай. Опитват се да обяснят нещата с това, че видиш ли, той е бил на грешното място в грешния момент. Не е така, защото ако наистина това дърво е било инспектирано както трябва, то нямаше да бъде там.
- До този момент някой свърза ли се с Вас, да ви изкаже съболезнования, било от природозащитниците, било от управляващите или от опозоцията?
- Не, никой не ми се е обаждал. Не обвинявам никого, пак го подчертавам, искам само да стане ясно кой не си е свършил работата. Не сме злобни хора, не искаме някой да ходи в затвора. Това няма да върне Пейо.
Измина точно един месец от смъртта на Пейо Янчев - момчето, което беше затиснато от дърво до паркинга на ул. "Гурко". За много бургазлии този случай е останал навярно някъде в черната статистика. За близките и приятелите му обаче Пейо е все още жив в спомените им. Денят им започва с посещение на гробищата, минаване през мястото на трагедията, за да се подменят вчерашните цветя със свежи, и едва тогава всеки тръгва по задачите си. Потърсихте съпругата на Пейо, Бранимира, за да ни разкаже нейната версия за случилото се и да сподели как се справя сега, след като животът й се промени буквално за секунди.
- Казали ли сте вече на малкия Алекс какво се е случило с баща му?
- Не, все още не сме му обяснили. Но той усеща, че има нещо. Понякога пита къде е. Зададе ми въпроса: „Мамо, мъчно ли ти е за тати?” Казвам му, че ми е мъчно, а той: „И на мен ми е много мъчно”. А преди няколко дена каза, че му е сърдит, защото работи толкова и не се прибира.
- А мислили ли сте как да му го съобщите? Как да обясните на едно 3-годишно дете подобно нещо?
- Варианти съм обмисляла. Че дядо Пейо много го е обичал и го е извикал при него, да му помага. Или че е трябвало да отиде някъде и няма да се върне.
- Детето често ли пита за него?
- Той е такъв, че когато му е мъчно за нещо, не пита. Миналото лято го бяхме оставили при майка ми, която е в Севлиево. И когато му е било много мъчно, отказваше да разговаря с мен и с Пейо по телефона. Сега е същото. Вижда му снимките, но не коментира нищо. 
- Какво стана с инициативата на приятелите на Пейо, които се захванаха да снимат опасните дървета в Бургас?
- Снимаха почти в целия град. Оказа се, че има доста такива дървета. Ние не сме специалисти и няма как да разберем дали има други, но са снимали много, които са видимо болни. Ходих пак на мястото, където стана трагедията, за да оставя цветя, и видях, че гъбата от падналия кестен пак изниква, което показва, че това дърво е било болно.
- Имахте намерение да намерите експерти, които да направят ново изследване на това дърво, какво стана?
- Трудно се намират специалисти, готови да направят анализ, под който да се подпишат. В неформален разговор казват едно, но когато стане въпрос да застанат с името си зад думите... Изпратили сме проби в Института за гората към БАН, чакаме резултатите.
- А това, което е взето като проба от разследващите, какво показва?
- Нямаме все още информация. Никой не ни се е обадил.
- Съжалявам, че ще Ви върна към онзи ден, но кажете ни историята от Вашата гледна точка. Какво се случи?
- Спомням си всичко. Прибрах се от нощна смяна. Пейо беше на парти по случай последно шоу в един от хотелите. Чухме се по телефона и се уговорихме да се видим пред детската градина на Алекс, защото откриваха първия учебен ден. Отидохме на празненството. Имаше толкова много хора, че аз не успях да видя малкия къде е застанал. Помолих Пейо да се надигне, защото е доста по-висок, и да се опита да го намери измежду другите деца. Но той също не успя. Тръгнахме и на стълбите Пейо се спря и ми каза: „Ех, нищо не можахме да видим”. Казах му: „Нищо, следващия път ще успеем”. И продължихме. Имаше уговорка да се срещне с вуйчо си до паркинга на ул. „Гурко”, за да вземе един багаж от него. Предложих му да го изчакам на кафето до „Вардар”, но той пожела да отида и аз. Спряхме малко след паркинга. Тъй като бяхме препречили пътя на няколко коли, като слезе, ми каза, че ако някой иска да излиза, да го помоля да изчака малко. Минаха 5-10 мин., него го нямаше. Започнах да се оглеждам. Чух сирени. Слязох от колата и започнах да набирам Пейо по телефона, защото един човек искаше да излиза с колата си. Звъня, но той не ми вдига. С човека изместихме нашия "Пасат". През това време виждам, че започват да се режат някакви дървета, пристигат коли, хора се струпват. Разбрах, че нещо се случва, но въобще не ми мина през ума, че Пейо е бил там. В този момент се обади свекър ми и ми каза: „Бени, идвай бързо в спешното, защото Пейо е много зле, смазало го е дърво”. Аз точно като по филмите, като луда, тръгнах и оставих колата отключена, там ми бяха телефоните, парите... Движението по улиците беше много оживено, заради първия учебен ден. Не знам как съм минала. Спрях едно такси. В този момент ми звънна и свекърва ми. Не знаех дали тя е наясно какво се случва и за да не я притесня не й вдигнах, а се обадих на свекър ми. Той ми каза, че всички вече са в болницата да отида и аз. Като пристигнах ми съобщиха, че Пейо е в тежко състояние, приет в шокова зала. През цялото време съдружникът му Александър повтаряше: „Той ще се оправи”. Успокоявах се й аз с тази мисъл. Може би 15 минути по-късно казаха, че е починал.
- Оттогава как живеете? Как се справяте? Знам, че сте заедно с родителите му.
- Не мога да повярвам. С много молби ме пуснаха в шокова зала, видях го, той беше с отворени очи. После като го донесоха в ковчега, пак го видях. Но все още не мога да повярвам.
- Усещате ли понякога, че той е с Вас, сънувате ли го? 
- Да, усещам го, сънувам го, може би затова не мога да повярвам, че го няма. Всеки момент имам чувството, че ще видя колата да си идва и той ще слезе от нея с телефон, залепнал за ухото му, да говори нещо с колегите си. Сънувала го е и сестра му, и майка му. Сашо, съдружникът му, също сподели, че го е сънувал. Бил е с неговата вечна усмивка, изглеждал е много добре. Казал му е: „Не забравяй да платиш нещата в магазина!” След това се е стреснал и се е събудил, а когато е заспал отново, е продължил да сънува. Вече е бил в този магазин и е разговарял с продавачката. Попитал дали тук Пейо има дългове, а тя отвърнала: „Не, не, Пейо остави един плик и каза, че ако дойде някой от неговите хора да си купува нещо, да вадим пари от този плик и от вас да не искаме”. Пейо наистина беше такъв. Винаги имаше какво да даде, дори за самия него да няма. Винаги беше готов да помага. Наша колежка искаше да направи училище за подбор на кадри. Той прие присърце тази идея, започна да проучва, да намира начини да й помогне. Аз знам, че той сега е на хубаво място и се чувства добре.
- От колко време се познавахте с него и откога живеете заедно?
- Ние заживяхме заедно почти веднага след като се запознахме преди 5 години. Аз станах аниматор във фирмата, където той работеше. Бяхме в един екип. Два месеца след това мен ме пратиха в чужбина. Като се върнах, крайният резултат от телефонните ни разговори беше 3 000 лв. Докато бях там ми звънеше постоянно. Аз бях сама и ако не беше Пейо, щеше да ми е много трудно. После заминахме заедно за Египет. Там той взе решение да направи фирмата.
- След смъртта му Вие ще се опитате ли да го замените във фирмата?
- Аз него не мога да го заменя, но всички сме се впуснали да участваме в това – свекър ми, свекърва ми, съдружникът му Сашо, аз. Каквото мога ще направя, но той не може да се замени. Имаше такъв хъс за работа. Като обикновен аниматор страшно си обичаше работата. Беше уникален, със свой стил. Като направиха фирмата, не копираха нищо от никого. По техен си начин правеха всичко. За много кратко време си създадоха име. Харесват ги, хотелите, с които работят, са много доволни. Ще е глупаво да оставим всичко това. Пейо ще липсва много на всички, но заради него, трябва да продължим. Мисля, че ще успеем.
- Казвате, че е бил винаги много зает, а какъв ще го запомните? Опишете го с няколко думи. 
- Със страхотна усмивка, винаги. Взимаше от нещата положителното. Даже нещо лошо да се случи, казваше: „Нищо, ще мине”. Винаги беше устремен напред, назад никога не се връщаше. Много позитивен човек. В днешно време рядко се срещат такива. Страшно деен, а в същото време за своите 26-години с много опит и изключително отговорен.
- А как минават дните ви след трагедията?
- Колеги ме питат как успявам. Аз си знам как. Работя с хора, никой не мога да занимавам с мъката си. Ангажирам се с малкия, който е копие на баща си. Въртим смени със свекъра и свекървата, за да има кой да го води и да го взема от градина. С Пейо сме си говорили, че всяко едно нещо е поправимо – да сбъркаш, да излъжеш, да откраднеш – всичко можеш да поправиш... а това нещо не можеш. Животът ти се обръща за секунди... Слезе от колата и край.
- Обвинявате ли някого конкретно?
- Не. Знам, че някой не си е свършил работата. Знам, че това, което говорят е безумно, и дървото наистина не е трябвало да бъде там. Прочетох някъде, че вятърът в този ден е бил 144 км/ч. В този ден, малко след 10 ч. нямаше вятър. Съмнявам се някой да си го слага на съвестта. Четох коментари под някои статии в интернет от анонимни хора, че вече сме прекалявали с говоренето за това, че всичко било съдба. На никого не пожелавам да му се случи подобно нещо. Пейо не е поредният нещастен случай. Опитват се да обяснят нещата с това, че видиш ли, той е бил на грешното място в грешния момент. Не е така, защото ако наистина това дърво е било инспектирано както трябва, то нямаше да бъде там.
- До този момент някой свърза ли се с Вас, да ви изкаже съболезнования, било от природозащитниците, било от управляващите или от опозоцията?
- Не, никой не ми се е обаждал. Не обвинявам никого, пак го подчертавам, искам само да стане ясно кой не си е свършил работата. Не сме злобни хора, не искаме някой да ходи в затвора. Това няма да върне Пейо. 
