След като вчера публикувахме първата част от интервюто с родителите на Пейо Янчев – момчето, което загина затиснато от дърво в центъра на Бургас – днес ви представяме втората част от разговора с тях. Попитахме ги как живеят след тежката загуба и с какво ще искат внукът им да запомни баща си.
- Синът ви има 3-годишно дете, но няма брак с майка му, какво ще се случи сега с малкия Алекс?
- Алексей Янчев: Детето е припознато от сина ми. Пейо имаше много нестандартно мислене за живота. Когато дойде и ни заяви, че ще ставаме баба и дядо, ние го питахме дали ще вдигат сватба. Бяхме се подготвили. С Бранимира бяха заедно повече от две години вече. Исках да коментираме колко пари ще са им нужни, но той ми каза: „Това е наш празник, ние ще си го организираме, вие ще дойдете като гости. Сами ще си поемем всички разходи. Но ще го направим, когато преценим, че сме готови. Тъкмо и Алекс да порасне, за да помни сватбата на майка си и на баща си.”
- Внукът ви е прекалено малък, но знае ли, че баща му вече го няма?
- А.Я.: Не сме му казали. Но в понеделник, точно по обяд, когато почина Пейо, Алекс е започнал да плаче неистово в градината. Госпожата не е успяла да го утеши и се е обадила на майка му, да отиде да го прибере. А миналата година баща му беше донесъл от Кьолн заедно с другите подаръци и плюшена играчка кученце. До 17-ти Алекс не беше забелязал това кученце, оттогава не си ляга ако играчката не е до него. Едва снощи (бел. а. – след деветия ден) той каза: „Махнете кучето от тук”. Явно детето усеща.
- Даниела Янчева: Вкъщи имаме много снимки, в стаите и на компютъра, преди, като ги видеше, питаше: „Къде е тати?”, а сега не казва нищо. Преди няколко дена с Бъни (бел. а. - Бранимира) стояли отвън, той видял „Пасат”-а на баща си паркиран пред вкъщи и поискал да се качи в колата на тати. Майка му обяснила, че е развалена и дядо му ще дойде да я оправи. Той се обърнал и казал на майка си: „Пожелай си нещо”, а тя му казала и той да направи същото. И като го попитала какво си е пожелал той отвърнал, че иска да ремонтират „Пасат”-а, за да може баща му да го вози с него.
-А.Я.: На другия ден отидох и махнах колата, за да не я гледа.
- Д.Я.: Не сме му казвали и нямаме намерение да му казваме, че баща му е загинал, до момента, в който може да го проумее и да разбере какво се е случило. Малък е още и психиката му не трябва да се натоварва. В момента му казваме, че тати е на работа. Но той може би усеща нещо.
- А как ще запомните Пейо?
- А.Я.: Много работеше. През летните месеци само той и съдружникът му си знаят как успяваха да се справят. На месец двамата правеха между 5-6 хил. км. с колите. „Пасат”-ът не беше нова кола, от 1990 г. е, а той обичаше да кара по-бързо и винаги съм се притеснявал да не стане нещо докато шофира. А той слезе от колата и го удари дърво.
- Как живеете сега?
- Д.Я.: Ние все още живеем с мисълта, че Пейо е жив и чакаме да ни се обади. Никой не му е изтрил телефоните. Сложихме си му в ковчега GSM-те, чантата , ключа за вкъщи. И сега като че ли чакаме да е първият, който ще се върне от там и ще ни каже какво. Той не обичаше гробищата, болниците. Когато баба му почина, ми каза: „Спокойно, мамо, тя не е умряла”. Роден е на 21 януари, на Бабибден, точно между две зодии и имаше много силни предчувствия. Когато стана голямото земетресение преди години, не помня колко малък беше, минути преди да ни разлюлее той изпищя и започна да плаче. Имаше много странни предчувствия. Оплакваше се само в момент, когато вече няма накъде. Питала съм го какво му е, защото виждам, че не е добре, а той казваше все, че нищо му няма. Когато ми се обаждаше по телефона за нещо, започваше първо с обяснението: „Ама сега да не се притесниш и да влизаш в някакви филми. Малко не съм добре на какъв лекар да отида.” Ако има проблем, пускаше някаква защитна бариера, не обичаше да плаче. Трупаше всичко в себе си. А иначе много позитивно гледаше на света. Беше усмихнат постоянно. Все ми говореше: „Нищо няма да ти казвам, защото ти винаги ще намериш нещо наопаки да кажеш.”
-
Кога го видяхте за последно?
- Д.Я.: Предния ден, в неделя. Имаха някакъв купон вечерта, изпращаха една от аниматорките в единия хотел. Бяха решили да й направят колаж. Той сваляше снимките от компютъра и ги подреждаше. Поиска от мен да ги изрежа малко отстрани с ножицата. Казах му, че е намерил кого да помоли за такова нещо и че не виждам добре, притеснявам се да не ги изкривя. Той ми отвърна само: „Добре, аз ще ги направя”, свърши си работата, каза ми „чао”, целуна сина си и тръгна.
- А.Я.: Поне разбрахме, че последната вечер е била много весела. За партито на колежката им е имало е аниматори и от други хотели. Освен това съдружникът му Александър е черпил, че е взел бакалавърска степен.
- А как се чувства сега съпругата му Бъни? 
- Д.Я.: Говори за него. Откакто е починал го е сънувала два пъти и един път се е присънил на сестра си. Те имаха много здрава връзка двамата с дъщеря ни. Разликата им е две години, тя е на 24. Още от малки плачеха един за друг ако са разделени. А когато са заедно, постоянно се заяждат за нещо. Казвам го в секашно време, защото за мен той все още е тук. Сестра му каза, че усеща как той е някъде тук и ни гледа.
- Какво е сънувала жена му?
- Д.Я.: Сутринта след като го погребахме, тя дойде с паста и четка за зъби в ръка, защото го е сънувала и той й е казал: „Забравихте да ми сложите паста и четка за зъби”. Всичко друго сложихме в ковчега, каквото преценихме, но това пропуснахме.
- А.Я.: А Бъни няма откъде да знае какво сме сложили, защото тя беше при детето тогава.
- Д.Я.: Два дена по-късно го е сънувала в тъмносин костюм с монограм и просто си е стоял. А дъщеря ми го е сънувала, че са в магазин, той си е купувал бели чаршафи.
- Вярващи ли сте?
- Д.Я.: Досега вярвах, че има някаква висша сила. Възможно е да има, но много деца си отидоха на по 20 и няколко години. От техния випуск в Немската гимназия са 4. Той е четвъртият. Сред тези деца е и сестрата на мис България, Теди Бургазлиева, която почина от рядка болест във варненска болница. Те бяха в един клас. Беше ми споделил, че иска да събере съучениците си в интернет и да си направят курбан.
- А.Я.: Спомням си веднъж валеше дъжд и той се прибра целия мокър. Питам го: „Къде беше?”, а той: „На гробищата, отидох да ги видя”. Не обичаше гробищата, но изпитал нужда да го направи.
- Какъв беше той? Опишете ни го с няколко думи. 
- Д.Я.: Много позитивен. Изключително позитивен. Все усмихнат, макар че нямаше много време и все да бързаше за някъде. Не знам откъде намираше сили. Работеше много и когато му казвах, че баща му се ядосва, че не се обажда често, той отвръщаше: „Баща ми за какво се сърди. Спя по три часа, нямам време да се обърна. Толкова проблеми и толкова работа имаме във фирмата. Трябва да сме там” и бяха постоянно на работа с приятеля му Александър. Преди това инцидентно реши да замине за половин година на работа в Египет. Опитвах се да го убедя да отиде първо за три месеца, да види как е, а ако му хареса, да остане повече, но той беше такъв, че като си науми нещо, никой не можеше да го разубеди. Накрая разбра, че бях права, но не ми го каза. Поиска само да отидем там на екскурзия. Теглихме кредит и заминахме да ги видим с Бранимира.
- След смъртта на Пейо, съдружникът му продължава ли да работи така активно във фирмата?
-
Д.Я.: Нито крачка назад. И ние няма да го оставим. Догодина ще станат пет години от създаването на фирмата. Александър каза, че ще направи билборд по този случай. Когато започнаха нямаха финанси, от нищото я създадоха. Пейо тогава беше категоричен: „Правим го”. В интерес на истината, той не искаше никой да го командва. Не искаше да ходи на работа и да е с фиксирано работно време. Не ми го е казвал, но аз съм останала с впечатление, че иска той да си е началник. Той беше влюбен в тази работа. Затова сега всички влизаме и кой с каквото може помага. Те се доказаха. Вече не те търсят хотели, а хотелите търсят тях. Няма връщане назад.
- А.Я.: Когато се роди внукът ми, Пейо каза, че Бранимира ще си гледа детето и не е нужно да работи. След това тя започна работа сезонно. Сега съдружникът му дойде и заяви, че иска да я назначи целогодишно на работа във фирмата. Всички ще помагаме с каквото може. Толкова сили и труд хвърлиха за тази фирма, те няма да отидат напразно.
- Мъката ви е голяма, но като че ли няма злоба във Вас. Не говорите за мъст, за това, че задължително искате да видите някой в затвора.
- Д.Я.: Говорили сме си по този въпрос и сме единодушни в това. Дори и да накажем някой, ще върнем ли Пейо? Няма да го върнем. Този човек сигурно също има деца, близки. За нас ще бъде достатъчно всички да го знаят кой е и той да живее с тази мисъл.
- А.Я.: Той дори и да влзе в затвора, накрая ще го помилват, защото тук няма пряка вина. Има немарливо свършена работа. Ако той има съвест, ще си го носи до живот.
След като вчера публикувахме първата част от интервюто с родителите на Пейо Янчев – момчето, което загина затиснато от дърво в центъра на Бургас – днес ви представяме втората част от разговора с тях. Попитахме ги как живеят след тежката загуба и с какво ще искат внукът им да запомни баща си.
- Синът ви има 3-годишно дете, но няма брак с майка му, какво ще се случи сега с малкия Алекс?
- Алексей Янчев: Детето е припознато от сина ми. Пейо имаше много нестандартно мислене за живота. Когато дойде и ни заяви, че ще ставаме баба и дядо, ние го питахме дали ще вдигат сватба. Бяхме се подготвили. С Бранимира бяха заедно повече от две години вече. Исках да коментираме колко пари ще са им нужни, но той ми каза: „Това е наш празник, ние ще си го организираме, вие ще дойдете като гости. Сами ще си поемем всички разходи. Но ще го направим, когато преценим, че сме готови. Тъкмо и Алекс да порасне, за да помни сватбата на майка си и на баща си.”
- Внукът ви е прекалено малък, но знае ли, че баща му вече го няма?
- А.Я.: Не сме му казали. Но в понеделник, точно по обяд, когато почина Пейо, Алекс е започнал да плаче неистово в градината. Госпожата не е успяла да го утеши и се е обадила на майка му, да отиде да го прибере. А миналата година баща му беше донесъл от Кьолн заедно с другите подаръци и плюшена играчка кученце. До 17-ти Алекс не беше забелязал това кученце, оттогава не си ляга ако играчката не е до него. Едва снощи (бел. а. – след деветия ден) той каза: „Махнете кучето от тук”. Явно детето усеща. 
- Даниела Янчева: Вкъщи имаме много снимки, в стаите и на компютъра, преди, като ги видеше, питаше: „Къде е тати?”, а сега не казва нищо. Преди няколко дена с Бъни (бел. а. - Бранимира) стояли отвън, той видял „Пасат”-а на баща си паркиран пред вкъщи и поискал да се качи в колата на тати. Майка му обяснила, че е развалена и дядо му ще дойде да я оправи. Той се обърнал и казал на майка си: „Пожелай си нещо”, а тя му казала и той да направи същото. И като го попитала какво си е пожелал той отвърнал, че иска да ремонтират „Пасат”-а, за да може баща му да го вози с него.
-А.Я.: На другия ден отидох и махнах колата, за да не я гледа.
- Д.Я.: Не сме му казвали и нямаме намерение да му казваме, че баща му е загинал, до момента, в който може да го проумее и да разбере какво се е случило. Малък е още и психиката му не трябва да се натоварва. В момента му казваме, че тати е на работа. Но той може би усеща нещо.
- А как ще запомните Пейо?
- А.Я.: Много работеше. През летните месеци само той и съдружникът му си знаят как успяваха да се справят. На месец двамата правеха между 5-6 хил. км. с колите. „Пасат”-ът не беше нова кола, от 1990 г. е, а той обичаше да кара по-бързо и винаги съм се притеснявал да не стане нещо докато шофира. А той слезе от колата и го удари дърво.
- Как живеете сега?
- Д.Я.: Ние все още живеем с мисълта, че Пейо е жив и чакаме да ни се обади. Никой не му е изтрил телефоните. Сложихме си му в ковчега GSM-те, чантата , ключа за вкъщи. И сега като че ли чакаме да е първият, който ще се върне от там и ще ни каже какво. Той не обичаше гробищата, болниците. Когато баба му почина, ми каза: „Спокойно, мамо, тя не е умряла”. Роден е на 21 януари, на Бабибден, точно между две зодии и имаше много силни предчувствия. Когато стана голямото земетресение преди години, не помня колко малък беше, минути преди да ни разлюлее той изпищя и започна да плаче. Имаше много странни предчувствия. Оплакваше се само в момент, когато вече няма накъде. Питала съм го какво му е, защото виждам, че не е добре, а той казваше все, че нищо му няма. Когато ми се обаждаше по телефона за нещо, започваше първо с обяснението: „Ама сега да не се притесниш и да влизаш в някакви филми. Малко не съм добре на какъв лекар да отида.” Ако има проблем, пускаше някаква защитна бариера, не обичаше да плаче. Трупаше всичко в себе си. А иначе много позитивно гледаше на света. Беше усмихнат постоянно. Все ми говореше: „Нищо няма да ти казвам, защото ти винаги ще намериш нещо наопаки да кажеш.”
-Кога го видяхте за последно?
- Д.Я.: Предния ден, в неделя. Имаха някакъв купон вечерта, изпращаха една от аниматорките в единия хотел. Бяха решили да й направят колаж. Той сваляше снимките от компютъра и ги подреждаше. Поиска от мен да ги изрежа малко отстрани с ножицата. Казах му, че е намерил кого да помоли за такова нещо и че не виждам добре, притеснявам се да не ги изкривя. Той ми отвърна само: „Добре, аз ще ги направя”, свърши си работата, каза ми „чао”, целуна сина си и тръгна.
- А.Я.: Поне разбрахме, че последната вечер е била много весела. За партито на колежката им е имало е аниматори и от други хотели. Освен това съдружникът му Александър е черпил, че е взел бакалавърска степен.
- А как се чувства сега съпругата му Бъни? 
- Д.Я.: Говори за него. Откакто е починал го е сънувала два пъти и един път се е присънил на сестра си. Те имаха много здрава връзка двамата с дъщеря ни. Разликата им е две години, тя е на 24. Още от малки плачеха един за друг ако са разделени. А когато са заедно, постоянно се заяждат за нещо. Казвам го в секашно време, защото за мен той все още е тук. Сестра му каза, че усеща как той е някъде тук и ни гледа.
- Какво е сънувала жена му?
- Д.Я.: Сутринта след като го погребахме, тя дойде с паста и четка за зъби в ръка, защото го е сънувала и той й е казал: „Забравихте да ми сложите паста и четка за зъби”. Всичко друго сложихме в ковчега, каквото преценихме, но това пропуснахме.
- А.Я.: А Бъни няма откъде да знае какво сме сложили, защото тя беше при детето тогава.
- Д.Я.: Два дена по-късно го е сънувала в тъмносин костюм с монограм и просто си е стоял. А дъщеря ми го е сънувала, че са в магазин, той си е купувал бели чаршафи.
- Вярващи ли сте?
- Д.Я.: Досега вярвах, че има някаква висша сила. Възможно е да има, но много деца си отидоха на по 20 и няколко години. От техния випуск в Немската гимназия са 4. Той е четвъртият. Сред тези деца е и сестрата на мис България, Теди Бургазлиева, която почина от рядка болест във варненска болница. Те бяха в един клас. Беше ми споделил, че иска да събере съучениците си в интернет и да си направят курбан.
- А.Я.: Спомням си веднъж валеше дъжд и той се прибра целия мокър. Питам го: „Къде беше?”, а той: „На гробищата, отидох да ги видя”. Не обичаше гробищата, но изпитал нужда да го направи.
- Какъв беше той? Опишете ни го с няколко думи. 
- Д.Я.: Много позитивен. Изключително позитивен. Все усмихнат, макар че нямаше много време и все да бързаше за някъде. Не знам откъде намираше сили. Работеше много и когато му казвах, че баща му се ядосва, че не се обажда често, той отвръщаше: „Баща ми за какво се сърди. Спя по три часа, нямам време да се обърна. Толкова проблеми и толкова работа имаме във фирмата. Трябва да сме там” и бяха постоянно на работа с приятеля му Александър. Преди това инцидентно реши да замине за половин година на работа в Египет. Опитвах се да го убедя да отиде първо за три месеца, да види как е, а ако му хареса, да остане повече, но той беше такъв, че като си науми нещо, никой не можеше да го разубеди. Накрая разбра, че бях права, но не ми го каза. Поиска само да отидем там на екскурзия. Теглихме кредит и заминахме да ги видим с Бранимира.
- След смъртта на Пейо, съдружникът му продължава ли да работи така активно във фирмата?
- Д.Я.: Нито крачка назад. И ние няма да го оставим. Догодина ще станат пет години от създаването на фирмата. Александър каза, че ще направи билборд по този случай. Когато започнаха нямаха финанси, от нищото я създадоха. Пейо тогава беше категоричен: „Правим го”. В интерес на истината, той не искаше никой да го командва. Не искаше да ходи на работа и да е с фиксирано работно време. Не ми го е казвал, но аз съм останала с впечатление, че иска той да си е началник. Той беше влюбен в тази работа. Затова сега всички влизаме и кой с каквото може помага. Те се доказаха. Вече не те търсят хотели, а хотелите търсят тях. Няма връщане назад.
- А.Я.: Когато се роди внукът ми, Пейо каза, че Бранимира ще си гледа детето и не е нужно да работи. След това тя започна работа сезонно. Сега съдружникът му дойде и заяви, че иска да я назначи целогодишно на работа във фирмата. Всички ще помагаме с каквото може. Толкова сили и труд хвърлиха за тази фирма, те няма да отидат напразно.
- Мъката ви е голяма, но като че ли няма злоба във Вас. Не говорите за мъст, за това, че задължително искате да видите някой в затвора.
- Д.Я.: Говорили сме си по този въпрос и сме единодушни в това. Дори и да накажем някой, ще върнем ли Пейо? Няма да го върнем. Този човек сигурно също има деца, близки. За нас ще бъде достатъчно всички да го знаят кой е и той да живее с тази мисъл.
- А.Я.: Той дори и да влзе в затвора, накрая ще го помилват, защото тук няма пряка вина. Има немарливо свършена работа. Ако той има съвест, ще си го носи до живот. 
