Здравейте, господин Райков. Разкажете малко повече, за страстта ви към леката атлетика и това как сте се запалил именно към този спорт. – Здравейте. С лека атлетика се занимавам от 1994 година, помня че започнах да тренирам веднага след великото „Американско лято“ на националният ни отбор по футбол-подемът към спорта при децата тогава беше всеобщ. Но сега вече мога да кажа, че любовта ми към спорта ми е и по наследствена линия, защото 50 години моят дядо беше организационен секретар на ДФС „Септемврийска слава“ в родният ми град Монтана - един абсолютен апостол на спорта и леката атлетика по онова време. По-късно с постъпването си в Търговската гимназия, в часовете по физическо биех останалите на бягане и така реших че искам да тренирам именно това. Интересното беше, че започнах на инат, тъй като преподавателката по физическо възпитание, първоначално не ме взе в отбора по лека атлетика. Против също беше и майка ми, която също е била лекоатлетка и настояваше да си гледам училището. В първите дни уговорката за стартирането на тренировките ми беше за всяка тренировка да и нося по една шестица от училище. После дойде и другото, през онези мътни години на преход и рушене на ценности спортът за мен беше оазис на доброто. Стадионът беше място, където нещата са истински, доброто беше добро, ценностите изконни, знаех, че тренирам ли ще успея. Докато навън хората се озлобяваха, то на стадиона си помагахме , като истинско семейство . Опияняващо е чувството да си частица от нещо много по-голямо от теб, което те обсебва, нещо неподвластно, което не можеш да контролираш. Такова е и чувството ми към атлетиката и спорта.
Какво ви дава треньорската дейност? - Треньорската дейност ми дава възможност да продължавам да преследвам мечтите си, но вече като възпитател, така чрез децата имам вечна надежда за успех. Възможност да контактувам с едни страхотни деца. Вече като по-зрял мога да кажа, че работата със спорта ми дава възможност да се чувствам полезен, да се опитам да променя обществото в което живея малко по-малко, защото спорта значи добро възпиатание, каляване на морала и оценяване на труда на другите. С всяка година се радвам и на неописуемото чувство да бъда обичан от своите състезатели, на парливата гордост, когато видиш някои от твоите възпитаници да те надминава.
Чувствате ли се откривател на таланти? - Откривател на таланти е доста пресилено казано. Има много деца със спортни заложби, по-скоро моята задача е да ги запаля за спорта. Съжалявам, че за десетте години откакто работя с много талантливи деца атлетиката се размина, от което загубиха и двете страни.
Кои са най-изявените и способни във вашия клуб? - В момента в моята група са Ванеса Александрова и Виктория Димитрова - шампионки на България, Мария Димитрова - шампионка и национална състезателка-8ма на Балканско първенство, Павлина Стоянова и Никол Андонова - участнички в Европейския младежки олимпийски фестивал в Тбилиси-Грузия. След две годишно отсъствие към голямата атлетика се завърна вече при нов треньор и Елена Петрова-медалистка от балканско първенство за девойки.
Каква е формулата за успехите на децата, които тренирате и в клуба в който работите? - Формулата на успеха още не съм я открил, като стане това веднага ще я кажа. Предполагам че е във взаимността, себераздаването, вярата, трудолюбието, обичта между състезател и треньор.
