В следващите редове, ще разберете какво е да носиш българското в сърцето си и как толкова години Ансамбъл „Карнота” –Карнобат е успешен и винаги е на ниво. За всичко това, разговаряхме с хореографа Стефка Бинева. Уговорихме се да прескочим вежливата форма и да си говорим на „Ти”.
Няма човек в Бургаски регион и няма да е пресилено да кажа -та и в България, който да не е чувал името на хореографа Стефка Бинева от Карнобат. Славата на ансамбъла й се носи из цялата ни страна. Любителите на народното творчество знаят кой е ансамбъл „Карнота” към НЧ "Димитър Полянов" и кой ги ръководи вече толкова успешно години наред.
Тя е Стефка Бинева от Карнобат, родена на знаковата дата-първи март. Тогава, когато отбелязваме баба Марта. Тогава, когато самодейците празнуват.
Още от рождение, ористниците са нарекли -Стефка да бъде завинаги свързана със сцената, музиката, танците, пеенето. Тя смята обаче , че талантът и любовта й към фолклора идват още от семейството й.
Баща й, Биньо Стефанов е хореограф. „След вечеря всички се събирахме около масата, татко вадеше кавала, баба и дядо изваждаха една тяхна тетрадка, в която записваха текстове на песни, за които са се сетили и започваха да ни ги пеят на мен и сестра ми. Почти всяка вечер след като се запееше и засвиреше в къщи, идваха и съседи, кой с каничка винце, кой с мезе и така се заформяше една веселба до среднощ.”-спомня си Стефка. И така двете със сестра си Пенка Петрова, която понастоящем е преподавател по народно пеене в СОУ”Добри Чинтулов” в Бургас, поемат своя път към Средното музикално училище „Филип Кутев”, сегашното Национално училище за фолклорни изкуства в град Котел. И двете завършват по различно време, с първа специалност -народно пеене. Втората специалност на Стефка е -тамбура.
„В това училище се срещнахме не само и не просто с професионалисти, но и с невероятни българи, които ни изградиха, мисля като истински и стойностни хора.Те ни научиха как да пием от „извора” с чисти ръце вода, как да го събираме, съхраняваме и най-вече как да пазим, продължаваме и обогатяваме българското народно творчество.”-връща се назад в годините Стефка.
След като завършва Средното си образование, Стефка остава да работи в Котел, в Младежкият дом като методист –организатор. Имала е огромното желание да продължи в Академията, но за неин късмет- три години поред е имало нулев прием. „В тези две години имах възможност да наваксам онова ,което не бях „донаучила” от телевизионните предавания,в които танцуваха професионалните ансамбли,онова което бях пропуснала и от баща си в танцовата зала, както и от незавършеното хореографско училище, за което толкова много мечтаех като дете.”-казва Стефка.
Междувременно завършва курс за художествени ръководители в школата за ръководители на самодейни състави в Пловдив. Приемат я и в държавния тогава Ансамбъл -Сливен. „Годината- 1986, беше една от най- щастливите ми , защото сбъднах мечтата си да танцувам в един от четирите най- добри ансамбли по това време в страната. До 1991г. работех в гр.Сливен и паралелно продължих образованието си задочно в Пловдив, защото според мен само така можеш да се изградиш като завършен професионалист- съчетавайки теорията с практиката. Имах щастието да бъда една от последните студентки на великия хореограф на България проф.Кирил Дженев и неговата първа студентка с музикално образование-бъдещ хореограф. Поклон пред неговото дело, професионализъм и далновидност, защото той не просто изгради плеада от свои последователи ,но и заложи днешният подем – завръщането към нашите корени. Всичките тези клубове по български народни танци ,мога смело да кажа,че са неговия завет , който ни вменяваше като студенти.”-казва Стефка и очите й се пълнят със сълзи. Не само, защото си спомня за студентските години, не само, защото е имала късмета да работи с най-добрите, в главата й нахлуха спомени, които я натъжиха. Изплуваха моменти, които са оставили сериозен отпечатък в живота й. Избърсва сълзите и продължава да ми разказва.
„Дипломирането на всеки млад човек е един от щастливите моменти в живота му, но за мен беше и повратен. След като загубих баща си , се наложи да напусна Ансамбъл-Сливен и да се завърна отново в родния си град ,за да се грижа за майка ни. Започнах работа в СОУ”Хр.Ботев” като преподавател по музика, но знаех,че това ще е само трамплин за Читалището,докато се освободи място за хореограф. Имаше толкова жадни за танци деца, на които исках да предам всичко, което бях научила и продължавах да уча от „извора”-старите хора. Времето беше ме срещнало с едно знаково име за българската народна хореография – големия хореограф – Тончо Тончев.Та,бате Тончо (вечна му памет) ме провокира, като ми каза ,че имало само един град в България, в който повечето хора не умеят да танцуват български хора и това е моя роден град. Тогава като ми го каза много ме заболя и се зарекох,че ако вятърът ме отвее отново там, откъдето съм тръгнала ,това ще е първата ми грижа-да науча колкото се може повече деца да танцуват хората ни. Както казват старите хора ,с яденето идвал и апетита, така и узря в мен идеята да положа основите на един самодеен ансамбъл от млади хора,с които освен любовта към танца да посяваме семенцата на любов към българското в повече хора от нашия град.”
Любопитно ми е как започнало всичко, как се поставя началото на ансамбъл „Карнота”?
-Началото на професионалния ми път като хореограф беше наистина най- трудния период в живота ми, защото политическите промени в страната бяха започнали, пари нямаше, хората бяха вече разделени по политически съображения и беше много трудно да ги събереш на едно място с песен музика и танц. За този период мога да бъда благодарна най-много на младите хора(около 15 момичета и 3 момчета), с които положихме началото Те ми повярваха и продължихме заедно да градим голямото „семейство” „Карнота”, да възродим в Читалището традициите на танцовото дело, завещани ни от големите Здравка Димова и Георги Кински, основоположници на танцовия състав в Читалището, и да търсим съмишленици .
В началото работих само с един корепититор акордеонист. Нямаше пари за тъпанджия , а за друг инструмент не можех и да си помисля.
![616253_468771943147081_876232635_o[1]](/uploads/2016/03/616253_468771943147081_876232635_o1.jpg)
от ляво на дясно-Валя Апостолова, Стефка Бинева и покойната вече Жанета Иванова
Певици също нямаше и за това реших да се съберем трите момичета,които сме завършили музикалното училище –Жанета Иванова (вечна и памет), Валя Апостолова и аз. По-късно се присъединиха към нас и възрастни жени, а след това дойдоха и първите малки момиченца и момчета желаещи да се учат на народно пеене. Благодарение на често провеждащите се избори имахме и много концерти, които пък си изиграха своеобразната роля на живата реклама. Така поставихме началото на нашия Ансамбъл. По-късно създадох и школа за начинаещи към Читалището в няколко възрастови групи, за да има подготвено попълнение за представителния състав, когато абитуриентите ги изпратим.
Синдромът на малкия град, естествено не подминава и нас в годините. Всеки възприема една такава формация като даденост или собствено притежание и някак не иска да разбере ,че живеем във времена на пазарна икономика. Изкуство се прави с пари ,а за да върви един самодеен състав по стъпките на професионалното изграждане парите са необходимост.
Най-мъчно ми е било и продължава да ми е ,когато ми се налага да прося пари за костюми или да се моля и да убеждавам да ни се дарят костюми от предприятия, които вече не ги използват. За да задоволя интересите на танцьорите си и да задържа любовта на публиката ми се налага да правя непрекъснато нови постановки, а нова танцова постановка като не я облечеш с подходящите одежди тя губи от своето излъчване.Ново произведение като си няма и професионолно сътворена музика – също.
Как да убедя хора,които не са професионалисти,че и в днешното време на безвремие и корупция трябва да се дават пари за музика,а не да се „краде” от интернет, защото все пак попадаме под ударите на закона за авторското право. Освен това, тази музика е нечие „чедо” и нямаме моралното право да разполагаме с него, като с нещо, което ни принадлежи едва ли –не. Да не говоря,че не винаги музикална компилация от готова музика може да покрие идеята, която иска хореографа да изгради .
От както съм хореограф на ТА”Карнота” ,а това са вече 25 години се е ушил само един костюм за този състав и то с много настояване и упоритост от моя страна.
-Каква е равносметката от началото до сега?
-През годините сме създали заедно с танцьорите ми повече 30 постановки, безброй площадни хореографии и масовки и над 10 спектакъла. Концертите не искам да пресмятам колко са, защото няма празник или повод , в който Ансамбълът да не взема дейно участие в културния календар на града ни. Множество концерти в страната и чужбина, и много на брой спечелени конкурси.
Карнобатската публика още дълго ще помни спектакли като: „Хоро се вие,извива”, „За майка България с обич”,”60години – живо вода от древността”, Добря си ми дошло, пътниче”, ”Различни ,но заедно” , както и танцовите постановки- „Нестинарка”,”Самодивски ритми”,”Лунното хоро”,”Ангария”, „Като Феникс от жарава”,”Проклятие и прошка”,”Клетва за либе”,”Калушари”, ”Шопска сюита”,”Родопа пее и разказва”и много,много други.
Статистиката за хората , които са минали през състава и школите в годините е над хиляда човека. Благодарение на постиженията на Ансамбъла имаме и млади хора, които продължават професионалното си образоване и кариера в сферата на музиката, песента и хореографията. Мога смело, а може би за някой не скромно да прозвучи, да кажа ,че успях да изградя своята работилница за млади таланти. Гордея се с малките си победи и с големите успехи на „чедото „си,защото всяко ново произведение е изстрадано и преживяно от всички заедно.Изградихме свой стил.
![8336_618474161510191_571189151_n[1]](/uploads/2016/03/8336_618474161510191_571189151_n1.jpg)
-През всичките тези години, убедена съм, че си имала много предложения за работа извън Карнобат. Така ли е ? И ако е „Да”, защо си ги отхвърляла?
-Предложения за работа съм имала не едно в други градове, но определено приех оставането си в Карнобат за кауза и мисия. Градът ни е малък, но богат на таланти, заради,които си заслужава човек да загърби личното си благополучие. Децата на този град заслужават да се качват със самочувствието на можещи и победители по наши и чужди сцени, защото с нищо не отстъпват на децата от големите населени места.
Имам толкова мигове на гордост изживени с всичките деца, с които съм работила, че ми е невъзможно да обърна гръб на всички тях и да тръгна по своя път. Как да забравя участието ни в 100 годишният юбилей от създаването на съюза на читалищата в зала 1 на НДК, та това е първият състав от нашия град участвал на тази сцена и на такъв форум?! Как да забравя сълзите на радост от участието ни в Народния театър „Иван Вазов” по случай юбилей на Националната гвардейска част по тяхна покана и аплодиращата ни публиката изправена на крака или десет хилядната публика в Турция ,която ни посреща с бурни ръкопляскания всяка година в град Хайраболу ?! Или да забравя първият ни самостоятелен концерт за Гергьовден през 1992, когато този състав беше само на няколко месеца и никой не вярваше, че ще успеем да се справим с тази нелека задача?!
Да не говоря за пролятите сълзи на радост и щастие от спечелените 6 първи места за един ден от националният конкурс „Славееви нощи” в Айтос на танцьорите, вокалната група за обработен фолклор и на четири индивидуални изпълнителя.
Какво друго богатство, би могло да те направи по-щастлив от това , което ти сам си създал със сърцето и душата си и може ли човек с лека ръка да загърби онова, което години е градил с много пот, трудности и лишения?!
-Какво още не си направила, а мечтаеш да го направиш?
-Много неща не съм направила все още на сцената, но едно е, което си чака момента- музикално-танцов театър със самодейци. Материалът вече го имам.Остава да се напише един проект,за да осигуря финансовото му обезпечаване и да го реализираме с децата. Знам,че си поставям нелека задача, но съм уверена, че ще успея да я реализирам сега, когато имам вече и зад гърба си колегите от оркестър”Пъстрича” с ръководител –гайдаря Тодор Димитров.
![404064_468773183146957_333138811_n[1]](/uploads/2016/03/404064_468773183146957_333138811_n1.jpg)
-Не е ли трудно в днешно време да мотивираш младите хора да играят и пеят български фолклор?
-Мисля,че –не, защото те сами от много години идват при нас. Не ми се е налагало, слава Богу,д а обикалям по училищата да агитирам деца да се записват в школите. По- трудното е да ги направя ритмични и пространствено ориентирани в залата и на сцената. За съжаление в последните години все повече родители и учители мислят, че часовете по музика са свободни часове без да съзнават, че внушавайки им подобни мисли, ги лишават от един друг вид интелектуално обогатяване. Убедена съм,че е дошло време фолклорът да влезе във всяко българско училище като задължителен предмет, защото танца, песента и музиката първо ги правят по-усмихнати , дисциплинира ни и игнорира агресията,освен това така те ще познават своите корени и трудно биха се кланяли на „чужди богове”,разбирай- култури. Както народът е рекъл:-„Който пее , зло не мисли”.
-Кое е нещото, което те държи винаги в кондиция?
-Това е мотото ми „Няма невъзможни неща.” Само смъртта е тази, с която не може човек да се справи. Всичко друго решиш ли, имаш ли амбиция и цел –можеш да го постигнеш.
По отношение на професионалното си изграждане съм голяма късметлийка и щастливка,защото семейството ми запали искрата за фолклора, а хората, на които ще съм благодарна докато съм жива са безброй. На много гробове поставям цветенце от благодарност, защото част от тези, които ме формираха като човек , за съжаление вече не са между нас живите. Няма да изброявам имената им, за да не пропусна някого, защото те са знайни и незнайни-от професори,преподаватели- до превити от тежкия труд възрастни бабички и дядовци. Всички тях нося в сърцето си и им правя дълбок поклон до земи.Публиката е другият голям барометър и учител, на която също съм безкрайно благодарна.
-Съжаляваш ли, че работиш тази професия-хореограф?
-(смее се) Категорично – не. А, дали съжалявам принципно за неща,които са свързани с нея-определено- да. Съжалявам, че не съм се родила мъж, защото на мъжете –хореографи ,мисля, им е малко по-лесно от колкото на нас жените в професията. Всяка вечер, когато се прибера след 12-часовият работен ден и погледна дъщеря си в очите, се чувствам безкрайно виновна пред нея, защото времето и вниманието ми е ангажирано в голяма степен с „чуждите „деца, а за нея имам само по няколко часа преди сън. В този смисъл на нея съм и най- голямата длъжница.
Съжалявам,че нямаме все още закон за меценатството, защото ако го имаше, бих излязла на свободна практика със съставите си и бих привлякла спонсори, с чийто помощ да реализирам много повече свои идеи, които сега чакат своя момент за реализиране.
Съжалявам и за това ,че младите хора в България много трудно можеш да ги убедиш,че фолклорът ни не е еквивалент на селения,а на житейска мъдрост,философия и ,че не бива в този аспект да се срамуват от него.
Понякога съжалявам и за това,че си останах в родният град, защото се уморих да убеждавам лаиците ,когато се роди идея, в положителността от реализацията и. Както и съжалявам,че толкова рано трябваше да напусна професионалния ансамбъл.Няма човек, мисля, който да не съжалява поне за няколко неща в живота си….
-На какво учиш дъщеря си?
-Дъщеря ми е най- прекрасното мое произведение и на нея искам да оставя всички мъдрости, които научавам от хората , с които ме среща професията ми.Тя е част от ТА”Карнота” и съм щастлива ,че във вените и тече кръвта и таланта на моите предци.Всичко на , което съм се научила го предавам на нея. Като пример думите-завет на моята баба, за да бъдеш стойностен човек кои три неща да сториш в живота си.”Веднъж в живота си отиди в болницата,(но не при свой близък) там където хората са между живота и смъртта, и виж колко е тънка нишката между тях.Осъзнай колко сме нищожни и слаби пред смъртта и колко е ценен живота. Веднъж в живота си поне влез в църква и запали свещ за всички живи човеци по света и всички мъртви, без да упоменаваш имена на свои близки. Така се научаваш да уважаваш и почиташ всички хора. Веднъж ,поне, в живота си отиди на гробищата , сложи цвете на чужд гроб и постой пред него, защото рано или късно и ти ще отидеш там-в небитието, а след теб ще остане само онова ,което си стори с чисто сърце за добро и в полза на хората.
Така прекъсваме нашия разговор. Аз знам, че Стефка има още много неща да ми разкаже, знам, че има какво още да ми предаде от нашия фолклор. Но тръгвам, защото идва време за поредната репетиция. Момичетата и момчетата вече са нетърпеливи да потанцуват, да попеят. Интересно ми е, как така всички я обичат. Как им е влезнала под кожата на танцьорите, че никой от най-малките до най-големите от Ансамбъла една лоша дума не казва за нея... Не я питам за това. Тръгвам и знам, че там в сърцето си, Стефка Бинева завинаги ще го носи това от българско, по-българското и успешно ще го предава на децата от Ансамбъл "Карнота".
[gallery ids="131745,131746,131747,131748,131749,131750,131751,131752,131753,131754,131755,131756,131757,131758,131759,131760,131761,131762,131763,131764"]
Няма човек в Бургаски регион и няма да е пресилено да кажа -та и в България, който да не е чувал името на хореографа Стефка Бинева от Карнобат. Славата на ансамбъла й се носи из цялата ни страна. Любителите на народното творчество знаят кой е ансамбъл „Карнота” към НЧ "Димитър Полянов" и кой ги ръководи вече толкова успешно години наред.
Тя е Стефка Бинева от Карнобат, родена на знаковата дата-първи март. Тогава, когато отбелязваме баба Марта. Тогава, когато самодейците празнуват.
Още от рождение, ористниците са нарекли -Стефка да бъде завинаги свързана със сцената, музиката, танците, пеенето. Тя смята обаче , че талантът и любовта й към фолклора идват още от семейството й.
Баща й, Биньо Стефанов е хореограф. „След вечеря всички се събирахме около масата, татко вадеше кавала, баба и дядо изваждаха една тяхна тетрадка, в която записваха текстове на песни, за които са се сетили и започваха да ни ги пеят на мен и сестра ми. Почти всяка вечер след като се запееше и засвиреше в къщи, идваха и съседи, кой с каничка винце, кой с мезе и така се заформяше една веселба до среднощ.”-спомня си Стефка. И така двете със сестра си Пенка Петрова, която понастоящем е преподавател по народно пеене в СОУ”Добри Чинтулов” в Бургас, поемат своя път към Средното музикално училище „Филип Кутев”, сегашното Национално училище за фолклорни изкуства в град Котел. И двете завършват по различно време, с първа специалност -народно пеене. Втората специалност на Стефка е -тамбура.
„В това училище се срещнахме не само и не просто с професионалисти, но и с невероятни българи, които ни изградиха, мисля като истински и стойностни хора.Те ни научиха как да пием от „извора” с чисти ръце вода, как да го събираме, съхраняваме и най-вече как да пазим, продължаваме и обогатяваме българското народно творчество.”-връща се назад в годините Стефка.
След като завършва Средното си образование, Стефка остава да работи в Котел, в Младежкият дом като методист –организатор. Имала е огромното желание да продължи в Академията, но за неин късмет- три години поред е имало нулев прием. „В тези две години имах възможност да наваксам онова ,което не бях „донаучила” от телевизионните предавания,в които танцуваха професионалните ансамбли,онова което бях пропуснала и от баща си в танцовата зала, както и от незавършеното хореографско училище, за което толкова много мечтаех като дете.”-казва Стефка.
Междувременно завършва курс за художествени ръководители в школата за ръководители на самодейни състави в Пловдив. Приемат я и в държавния тогава Ансамбъл -Сливен. „Годината- 1986, беше една от най- щастливите ми , защото сбъднах мечтата си да танцувам в един от четирите най- добри ансамбли по това време в страната. До 1991г. работех в гр.Сливен и паралелно продължих образованието си задочно в Пловдив, защото според мен само така можеш да се изградиш като завършен професионалист- съчетавайки теорията с практиката. Имах щастието да бъда една от последните студентки на великия хореограф на България проф.Кирил Дженев и неговата първа студентка с музикално образование-бъдещ хореограф. Поклон пред неговото дело, професионализъм и далновидност, защото той не просто изгради плеада от свои последователи ,но и заложи днешният подем – завръщането към нашите корени. Всичките тези клубове по български народни танци ,мога смело да кажа,че са неговия завет , който ни вменяваше като студенти.”-казва Стефка и очите й се пълнят със сълзи. Не само, защото си спомня за студентските години, не само, защото е имала късмета да работи с най-добрите, в главата й нахлуха спомени, които я натъжиха. Изплуваха моменти, които са оставили сериозен отпечатък в живота й. Избърсва сълзите и продължава да ми разказва.
„Дипломирането на всеки млад човек е един от щастливите моменти в живота му, но за мен беше и повратен. След като загубих баща си , се наложи да напусна Ансамбъл-Сливен и да се завърна отново в родния си град ,за да се грижа за майка ни. Започнах работа в СОУ”Хр.Ботев” като преподавател по музика, но знаех,че това ще е само трамплин за Читалището,докато се освободи място за хореограф. Имаше толкова жадни за танци деца, на които исках да предам всичко, което бях научила и продължавах да уча от „извора”-старите хора. Времето беше ме срещнало с едно знаково име за българската народна хореография – големия хореограф – Тончо Тончев.Та,бате Тончо (вечна му памет) ме провокира, като ми каза ,че имало само един град в България, в който повечето хора не умеят да танцуват български хора и това е моя роден град. Тогава като ми го каза много ме заболя и се зарекох,че ако вятърът ме отвее отново там, откъдето съм тръгнала ,това ще е първата ми грижа-да науча колкото се може повече деца да танцуват хората ни. Както казват старите хора ,с яденето идвал и апетита, така и узря в мен идеята да положа основите на един самодеен ансамбъл от млади хора,с които освен любовта към танца да посяваме семенцата на любов към българското в повече хора от нашия град.”
Любопитно ми е как започнало всичко, как се поставя началото на ансамбъл „Карнота”?
-Началото на професионалния ми път като хореограф беше наистина най- трудния период в живота ми, защото политическите промени в страната бяха започнали, пари нямаше, хората бяха вече разделени по политически съображения и беше много трудно да ги събереш на едно място с песен музика и танц. За този период мога да бъда благодарна най-много на младите хора(около 15 момичета и 3 момчета), с които положихме началото Те ми повярваха и продължихме заедно да градим голямото „семейство” „Карнота”, да възродим в Читалището традициите на танцовото дело, завещани ни от големите Здравка Димова и Георги Кински, основоположници на танцовия състав в Читалището, и да търсим съмишленици .
В началото работих само с един корепититор акордеонист. Нямаше пари за тъпанджия , а за друг инструмент не можех и да си помисля.
от ляво на дясно-Валя Апостолова, Стефка Бинева и покойната вече Жанета Иванова
Певици също нямаше и за това реших да се съберем трите момичета,които сме завършили музикалното училище –Жанета Иванова (вечна и памет), Валя Апостолова и аз. По-късно се присъединиха към нас и възрастни жени, а след това дойдоха и първите малки момиченца и момчета желаещи да се учат на народно пеене. Благодарение на често провеждащите се избори имахме и много концерти, които пък си изиграха своеобразната роля на живата реклама. Така поставихме началото на нашия Ансамбъл. По-късно създадох и школа за начинаещи към Читалището в няколко възрастови групи, за да има подготвено попълнение за представителния състав, когато абитуриентите ги изпратим.
Синдромът на малкия град, естествено не подминава и нас в годините. Всеки възприема една такава формация като даденост или собствено притежание и някак не иска да разбере ,че живеем във времена на пазарна икономика. Изкуство се прави с пари ,а за да върви един самодеен състав по стъпките на професионалното изграждане парите са необходимост.
Най-мъчно ми е било и продължава да ми е ,когато ми се налага да прося пари за костюми или да се моля и да убеждавам да ни се дарят костюми от предприятия, които вече не ги използват. За да задоволя интересите на танцьорите си и да задържа любовта на публиката ми се налага да правя непрекъснато нови постановки, а нова танцова постановка като не я облечеш с подходящите одежди тя губи от своето излъчване.Ново произведение като си няма и професионолно сътворена музика – също.
Как да убедя хора,които не са професионалисти,че и в днешното време на безвремие и корупция трябва да се дават пари за музика,а не да се „краде” от интернет, защото все пак попадаме под ударите на закона за авторското право. Освен това, тази музика е нечие „чедо” и нямаме моралното право да разполагаме с него, като с нещо, което ни принадлежи едва ли –не. Да не говоря,че не винаги музикална компилация от готова музика може да покрие идеята, която иска хореографа да изгради .
От както съм хореограф на ТА”Карнота” ,а това са вече 25 години се е ушил само един костюм за този състав и то с много настояване и упоритост от моя страна.
-Каква е равносметката от началото до сега?
-През годините сме създали заедно с танцьорите ми повече 30 постановки, безброй площадни хореографии и масовки и над 10 спектакъла. Концертите не искам да пресмятам колко са, защото няма празник или повод , в който Ансамбълът да не взема дейно участие в културния календар на града ни. Множество концерти в страната и чужбина, и много на брой спечелени конкурси.
Карнобатската публика още дълго ще помни спектакли като: „Хоро се вие,извива”, „За майка България с обич”,”60години – живо вода от древността”, Добря си ми дошло, пътниче”, ”Различни ,но заедно” , както и танцовите постановки- „Нестинарка”,”Самодивски ритми”,”Лунното хоро”,”Ангария”, „Като Феникс от жарава”,”Проклятие и прошка”,”Клетва за либе”,”Калушари”, ”Шопска сюита”,”Родопа пее и разказва”и много,много други.
Статистиката за хората , които са минали през състава и школите в годините е над хиляда човека. Благодарение на постиженията на Ансамбъла имаме и млади хора, които продължават професионалното си образоване и кариера в сферата на музиката, песента и хореографията. Мога смело, а може би за някой не скромно да прозвучи, да кажа ,че успях да изградя своята работилница за млади таланти. Гордея се с малките си победи и с големите успехи на „чедото „си,защото всяко ново произведение е изстрадано и преживяно от всички заедно.Изградихме свой стил.
-През всичките тези години, убедена съм, че си имала много предложения за работа извън Карнобат. Така ли е ? И ако е „Да”, защо си ги отхвърляла?
-Предложения за работа съм имала не едно в други градове, но определено приех оставането си в Карнобат за кауза и мисия. Градът ни е малък, но богат на таланти, заради,които си заслужава човек да загърби личното си благополучие. Децата на този град заслужават да се качват със самочувствието на можещи и победители по наши и чужди сцени, защото с нищо не отстъпват на децата от големите населени места.
Имам толкова мигове на гордост изживени с всичките деца, с които съм работила, че ми е невъзможно да обърна гръб на всички тях и да тръгна по своя път. Как да забравя участието ни в 100 годишният юбилей от създаването на съюза на читалищата в зала 1 на НДК, та това е първият състав от нашия град участвал на тази сцена и на такъв форум?! Как да забравя сълзите на радост от участието ни в Народния театър „Иван Вазов” по случай юбилей на Националната гвардейска част по тяхна покана и аплодиращата ни публиката изправена на крака или десет хилядната публика в Турция ,която ни посреща с бурни ръкопляскания всяка година в град Хайраболу ?! Или да забравя първият ни самостоятелен концерт за Гергьовден през 1992, когато този състав беше само на няколко месеца и никой не вярваше, че ще успеем да се справим с тази нелека задача?!
Да не говоря за пролятите сълзи на радост и щастие от спечелените 6 първи места за един ден от националният конкурс „Славееви нощи” в Айтос на танцьорите, вокалната група за обработен фолклор и на четири индивидуални изпълнителя.
Какво друго богатство, би могло да те направи по-щастлив от това , което ти сам си създал със сърцето и душата си и може ли човек с лека ръка да загърби онова, което години е градил с много пот, трудности и лишения?!
-Какво още не си направила, а мечтаеш да го направиш?
-Много неща не съм направила все още на сцената, но едно е, което си чака момента- музикално-танцов театър със самодейци. Материалът вече го имам.Остава да се напише един проект,за да осигуря финансовото му обезпечаване и да го реализираме с децата. Знам,че си поставям нелека задача, но съм уверена, че ще успея да я реализирам сега, когато имам вече и зад гърба си колегите от оркестър”Пъстрича” с ръководител –гайдаря Тодор Димитров.
-Не е ли трудно в днешно време да мотивираш младите хора да играят и пеят български фолклор?
-Мисля,че –не, защото те сами от много години идват при нас. Не ми се е налагало, слава Богу,д а обикалям по училищата да агитирам деца да се записват в школите. По- трудното е да ги направя ритмични и пространствено ориентирани в залата и на сцената. За съжаление в последните години все повече родители и учители мислят, че часовете по музика са свободни часове без да съзнават, че внушавайки им подобни мисли, ги лишават от един друг вид интелектуално обогатяване. Убедена съм,че е дошло време фолклорът да влезе във всяко българско училище като задължителен предмет, защото танца, песента и музиката първо ги правят по-усмихнати , дисциплинира ни и игнорира агресията,освен това така те ще познават своите корени и трудно биха се кланяли на „чужди богове”,разбирай- култури. Както народът е рекъл:-„Който пее , зло не мисли”.
-Кое е нещото, което те държи винаги в кондиция?
-Това е мотото ми „Няма невъзможни неща.” Само смъртта е тази, с която не може човек да се справи. Всичко друго решиш ли, имаш ли амбиция и цел –можеш да го постигнеш.
По отношение на професионалното си изграждане съм голяма късметлийка и щастливка,защото семейството ми запали искрата за фолклора, а хората, на които ще съм благодарна докато съм жива са безброй. На много гробове поставям цветенце от благодарност, защото част от тези, които ме формираха като човек , за съжаление вече не са между нас живите. Няма да изброявам имената им, за да не пропусна някого, защото те са знайни и незнайни-от професори,преподаватели- до превити от тежкия труд възрастни бабички и дядовци. Всички тях нося в сърцето си и им правя дълбок поклон до земи.Публиката е другият голям барометър и учител, на която също съм безкрайно благодарна.
-Съжаляваш ли, че работиш тази професия-хореограф?
-(смее се) Категорично – не. А, дали съжалявам принципно за неща,които са свързани с нея-определено- да. Съжалявам, че не съм се родила мъж, защото на мъжете –хореографи ,мисля, им е малко по-лесно от колкото на нас жените в професията. Всяка вечер, когато се прибера след 12-часовият работен ден и погледна дъщеря си в очите, се чувствам безкрайно виновна пред нея, защото времето и вниманието ми е ангажирано в голяма степен с „чуждите „деца, а за нея имам само по няколко часа преди сън. В този смисъл на нея съм и най- голямата длъжница.
Съжалявам,че нямаме все още закон за меценатството, защото ако го имаше, бих излязла на свободна практика със съставите си и бих привлякла спонсори, с чийто помощ да реализирам много повече свои идеи, които сега чакат своя момент за реализиране.
Съжалявам и за това ,че младите хора в България много трудно можеш да ги убедиш,че фолклорът ни не е еквивалент на селения,а на житейска мъдрост,философия и ,че не бива в този аспект да се срамуват от него.
Понякога съжалявам и за това,че си останах в родният град, защото се уморих да убеждавам лаиците ,когато се роди идея, в положителността от реализацията и. Както и съжалявам,че толкова рано трябваше да напусна професионалния ансамбъл.Няма човек, мисля, който да не съжалява поне за няколко неща в живота си….
-На какво учиш дъщеря си?
-Дъщеря ми е най- прекрасното мое произведение и на нея искам да оставя всички мъдрости, които научавам от хората , с които ме среща професията ми.Тя е част от ТА”Карнота” и съм щастлива ,че във вените и тече кръвта и таланта на моите предци.Всичко на , което съм се научила го предавам на нея. Като пример думите-завет на моята баба, за да бъдеш стойностен човек кои три неща да сториш в живота си.”Веднъж в живота си отиди в болницата,(но не при свой близък) там където хората са между живота и смъртта, и виж колко е тънка нишката между тях.Осъзнай колко сме нищожни и слаби пред смъртта и колко е ценен живота. Веднъж в живота си поне влез в църква и запали свещ за всички живи човеци по света и всички мъртви, без да упоменаваш имена на свои близки. Така се научаваш да уважаваш и почиташ всички хора. Веднъж ,поне, в живота си отиди на гробищата , сложи цвете на чужд гроб и постой пред него, защото рано или късно и ти ще отидеш там-в небитието, а след теб ще остане само онова ,което си стори с чисто сърце за добро и в полза на хората.
Така прекъсваме нашия разговор. Аз знам, че Стефка има още много неща да ми разкаже, знам, че има какво още да ми предаде от нашия фолклор. Но тръгвам, защото идва време за поредната репетиция. Момичетата и момчетата вече са нетърпеливи да потанцуват, да попеят. Интересно ми е, как така всички я обичат. Как им е влезнала под кожата на танцьорите, че никой от най-малките до най-големите от Ансамбъла една лоша дума не казва за нея... Не я питам за това. Тръгвам и знам, че там в сърцето си, Стефка Бинева завинаги ще го носи това от българско, по-българското и успешно ще го предава на децата от Ансамбъл "Карнота".
[gallery ids="131745,131746,131747,131748,131749,131750,131751,131752,131753,131754,131755,131756,131757,131758,131759,131760,131761,131762,131763,131764"]
