Автор: Калин Терзийски
Откак се е появил видът Хомо сапиенс, хората не са се променили почти никак. Сменят се само костюмите. Дори пиесите не са различни. А също и сцената е една и съща, открива Калин Терзийски та чак му става задушно.
В едно свое интервю великият поет и нобелов лауреат Йосиф Бродски казва, че цивилизацията и човечеството изобщо не се движат нито по спирала, нито в някаква посока – нагоре, надолу или напред - а просто си стоят. На едно място. Една и съща сцена, прашна и прастара, приютява непрестанно сменящи се, вълнуващи и драматични, но много подобни спектакли. С все същите актьори. Защото актьорите са хората. А хората са едни и същи – откак се е появил видът Хомо сапиенс, хората не са се променили почти никак. Сменят се, казва Бродски, само костюмите. Дори пиесите не са различни. Открай време се върти една и съща пиеса на една и съща сцена: нашата земя. Играе се само с малки режисьорски промени и периодична смяна на костюмите и реквизита.
Чак ми става задушно. Защото представата, че на това място – моята земя - поколение след поколение са ставали, играли и падали актьори като мен и като околните ми, е наистина задушаваща. Тълпи от сенки бродят около нас. Тълпи от сенките на актьори, играли на същата сцена преди нас. Да, мили Бродски. Прав си ти.
Актьорите са същите, само сменят маските.
Преди години бях войник. Две години обикалях северните склонове на Стара планина. Пазех границата на Народна република България, за да не вземе някой да избяга от нея. От нея и от уверено вървящия и напред и нагоре по някаква грамадна червена стрелка Социализъм. Тогава никой на Изток не смееше да обръща внимание на Бродски и на идеята му за стоящата на едно място цивилизация. Социализмът вървеше нагоре, капитализмът – може би за симетрия – надолу. Грамадна и много глупава смешка. Абстракция. Та аз пазех границата на НРБ със СФРЮ. Това, за непомнещите и младите, означава Югославия. Тази част на България все още не беше най-бедната част от Европейския съюз, каквато е сега. Водеше се един от интегрираните и специализирани региони на Съюза за икономическа взаимопомощ (СИВ), където се произвеждаха гуми видинки и разни други много полезни нещица. Примерно – овче мляко в село Гинци.
Аз обикалях често този регион, защото за известно време бях казармен художник. Тоест, именно аз рисувах онези огромни червени стрелки, по които уж се движеше напред и нагоре оня ми ти Социализъм. Рисувах рекламата на социализма, която тогава се наричаше Нагледна агитация.
Ето тук се прокрадва идеята за стоенето. Аз вървя по уличка на село Арчар, Видинско, което сега (във войнишките ми години) е част от интегрирания социалистически блок, но след известно време (пак сега) ще стане най-бедният и населен предимно с безработни роми населен пункт на Обединена Европа. Нали разбирате идеята ми: всичко е сега. Цивилизацията си стои. Аз от миналото в Арчар ходя по някаква уличка, прашна и безлюдна, и аз от сега пак в Арчар гледам с недоумение нелепо стоящия символ на Европейския съюз във витрината на едно затворено кафене. Всичко е сега. Винаги е сега. И най-вече – тук. Все тук и никъде другаде.
И както си вървя през село Арчар – тази глуха част от сцената на Света – аз виждам едно ромско момиченце, което е на не повече от десет. Красиво момиченце. А аз – смешен, но също красив с детското си личице войник. И момиченцето ми намига. По-вълнуващ флирт едва ли се е случвал някога отсам Дунава – на тая сцена, на която са се разигравали какви ли не епизоди от непроменящата се наша пиеса-живот.
Лице в лице с миналото.
А иззад ъгъла на някаква поолющена сграда, боядисана в цикламено и млечнозелено, се изнизва една от сенките. Една от сенките на актьорите в пиесата, разигравала се и разиграваща се открай време по тези места. И кой е това? Не друг, а самият Атила. Атила, флагелум Деи. Атила, бичът Божи. Първо не мога да повярвам на очите си. Какво прави тук този? Тук сме само аз и момиченцето от моето войнишко минало, а сцената е любовна. Флирт между деца от различни народи. А той какво търси тук? Но се сещам. Той също е тук, бил е тук. Също е бил на тази сцена и е играл. Естествено, облечен с вълчи кожи и прости конопени ризи. Той се мотае тук, на тази сцена, защото през 443 година заедно с брат си Бледа минава Дунава и превзема мощната крепост Рациария. Която, да-да, точно така, е днешният и вчерашният Арчар. Едно от най-бедните селища на съвсем отскоро обединената Европа. Която е била по някакъв начин обединена и тогава, но под кожения ботуш на хуните.
443-та. И сега. Аз и Атила и малкото ромско момиченце се разминаваме по една уличка в дъното на Европейския съюз. И се смесваме с безброй други сенки. На участници в пиесата. Която се случва открай време тук. Все тук. Само костюмите се сменят от време на време.
А, да. Ето го и сегашният Атила. Той е безработен ром на 35. Баща е на момиченцето. Скарва му се нещо и то се уплашва наужким. И престава да намига на войника, който по случайност сега е писател от София, България. И се затичва към татко си и го хваща за ръка и двамата отиват към кафенето, на което има емблема на Европейския съюз. Защото то вече е отворило.
Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев www.dw.de
