Вече повече от година животът на Петра Бакалова без преувеличение може да се нарече ходене по мъките, след като биологичният баща на детето й го отвлича и го води в Нова Зеландия. Месеци наред майката няма никаква връзка със сина си Георги Иван Бакалов. Младата жена работи в Англия и от там води непрестанна борба с нашите и чужди институции, с единствената цел, да си върне Гошко.
Институциите обаче често остават безгласни. Затова тези дни Петра е пуснала писмо до Вицепрезидента Маргарита Попова и до главния прокурор на републиката Борис Велчев.
Докато чака някаква реакция, майката проговори за първи път пред е-Burgas, с надеждата, че този път „чудото няма да отшуми за три дни”
Петра Бакалова е дете от семеен брак. Родена е през 1977 г. в Германия, където живее и учи до 1999 г. Получава немско професионално образование за външна търговия и търговия на едро. Владее перфектно български, английски, френски и немски език.
Българско гражданство получава през 1999 г. и оттогава има статут на постоянно живуща в Бургас. Неомъжена е, с едно дете – Георги Иван Бакалов. Макар да е родено в Германия, детето също има българско гражданство, като от 2003 г. е с постоянен адрес в Бургас.
- Как се запознахте с бащата на детето Гери Ардерн?
- През май 2000 г. заминах на работа в Ирландия. Там се запознах с Гери Ардерн и решихме да се оженим. Пристигнахме в края на юли 2000 г. в Бургас, защото (както повеляваше Законът) от Община Бургас трябваше да получа документи (разрешение) за сключване на брак с чужденец в чужбина. В Ирландия отказаха да ни бракосъчетаят, защото майката на Гери искаше непременно църковен брак, а аз съм източноправославна, Гери и семейството му - протестанти. Затътриха ме в Шотландия (майката на Гери е шотландка), където
бяха открили една църква в Гретна. Там се бяха съгласили да ни венчаят. По това време българският закон изключваше църковния брак между чужденци, поставяше и още няколко условия при подобни бракосъчетания, които не бяха изпълнени, и бракът ми не бе признат в България. Заминахме в края на октомври 2000 г. за Нова Зеландия. От там избягах на 4 април 2001 г. Причината - Гери се оплакал на майка си, че не си изпълнявам съпружеските задължения. Родителите му дойдоха вкъщи и ми теглиха един възпитателен протестантски бой! Телефонът ми беше отворен и чичо ми в Германия чу целия скандал.
На следващия ден върху мен беше упражнено сексуално насилие - в Нова Зеландия това е изпълнение на съпружески дълг! А на по-следващия ден изчезнах завинаги от Нова Зеландия.
- Кога разбрахте, че сте бременна?
- Разбрах 4 месеца след прибирането ми в Бургас. Баща ми обеща да ме подкрепя, заминах при майка си в Германия и там родих сина си, вписан в германския акт за раждане като извънбрачно дете. Гери разбра от баща ми, че има син едва на 4 април 2009 г. и пристигна на 9 май, за да види детето. Инициативата беше негова и необмислена, но си затраях заради детето. По времето на неговото гостуване при баща ми аз живеех в друга квартира. Видяхме се и се чухме съвсем накратко за първи път след 8 години. Казах му, че не искам да го видя повече, но че може да контактува с мое знание и разрешение с детето.
Синът ми разполагаше с два компютъра с монтирани скайп-камери и имаше възможност по всяко време да контактува с баща си. По този начин Гери разбрал, че съм получила работа в Англия и през следващата учебна година ще прибера детето си там. Той изпреварил събитията, пристигнал в мое отсъствие, измамил баща ми и отмъкнал сина ми противозаконно за Нова Зеландия. Досъдебното производство на прокуратурата е за доказано отвличане.
- Обвинявате Гери Ардерн и семейството му, че упражняват етническа асимилация над детето ви.
- Етническите белези на един човек са обичайната среда и пространство (територия), в които живее, майчиният език, с който общува, обичайните традиции, които е наследил и спазва, националните традиции на негована общност, религията, която изповядва и чиито традиции следва. Всичко това е насилствено заличено от съзнанието на сина ми! Ако към това се добави и фактът, че насилствено и противозаконно аз и моите роднини 11 месеца сме били лишени от всякакъв контакт със детето ми, а през това време са промили мозъка му до неузнаваемост, може само да си представите как се чувства една майка на моето място!
- Колко и какви опити правихте да се свържете с детето?
- Аз и роднините ми направихме стотици безуспешни опити да се свържем с Георги! Лишаването ни (мен и детето ми) от всякакъв контакт е в резултат на една забрана, наложена противозаконно от адвоката на Гери Ардерн.
Още на 08 април 2011 г.(две седмици след отвличането) адвокат Юрген Шубах от името на Гери Ардерн
ми забрани писмено всякакви контакти със сина ми Георги. Писмото е с електронен подпис. Произнесената забрана беше истинска и изпълнена безкомпромисно!
Предадох това писмо-забрана до Централният орган на Нова Зеландия (Patricia Bailey) и назначеният ми служебен адвокат Тлизабет Дейв. Няколко дена по-късно изпратих това писмо и до българския Централен орган, отново с копие до новозеландския. Въпреки това никой не е информирал Семейният съд в Хемилтън, че по време на целия си престой в малкото трихилядно градче Хънтли синът ми е бил лишен от всякакъв контакт с мен и моите близки, и умишлено е откъснат от всичко българско. Освен това никой не информира и съдията по делото Кокурулло, когато на 12 февруари 2012 г. бащата на детето ми известява намеренията си и възлага
на психоложката Анн Фипс изготвянето на психологичен доклад с цел ”идентифициране на всички влияния върху желанията на Георги”, ”преценка, дали ще има психични вреди за Георги, ако бъде върнат в България”!
- Тази психоложка не се ли свърза с вас. Как ще направи обективна преценка, ако не е говорила и с двете страни?
- Семейният съд в Хемилтън, чиито писма според пощенското клеймо получавам винаги най-рано един месец, след като са адресирани до мен (в два от случаите – след изтекъл указан за мен срок!), ме информира (с писмо, получено на 14 март 2012 г.), че във връзка с психологичния доклад психоложката Анн Фипс ще се свърже с мен за интервю. Тя обаче дори не направи опит да се свърже с мен, въпреки че електронният ми адрес е известен на поне петима служители от Семейния съд и новозеландския Централен орган.
Вместо това психоложката е провела между 15 и 22 март 2012 г. без мое участие интервюта с Гери Ардерн, с учителите на Георги, с директора на училището в Хънтли и с назначения адвокат на Георги.
Психологичният доклад е представен на 30 март 2012 г. в Семейния съд.
На 16 април 2012 получих копие от доклада с указание за конфиденциалност. Докладът изобилстваше от неистини и внушения в моя вреда. Моето становище на български и английски изпратих на 23 април 2012 до българския Централен орган с цел препращане до новозеландския Централен орган.
- Какво се случи след това?
- С безценната помощ на българския и новозеландския Централен орган по Хагската конвенция най-после на 5 март тази година осъществих първия скайп-контакт с детето си. Последваха още няколко скайп-контакта и телефонни разговори. Синът ми се свърза по скайп с баща ми на 27 март 2012 г. – една година и един ден след отвличането.
- Как ви се стори Гошко? Вие като майка усетихте ли, че той се е променил за това време, в което сте нямали контакт?
- Констатациите, моите и на баща ми, са стряскащи. Синът ми не можеше или не биваше да говори с мен на български, разговаряхме на английски. Детето беше притеснено от всеки мой въпрос и преди да отговори, гледаше въпросително към Гери Ардерн, а на някои въпроси не получавах отговор. По-късно при следващи контакти констатирах, че детето наистина не разбира и не говори вече майчиния си език!
Констатациите на баща ми са още по-ужасяващи. На 27 март 22:00 ч. българско време те са провели 15-минутен разговор. След като посредством съвсем познати български думи и понятия баща ми не успял да предизвика у сина ми реакция на български, разговорът продължил на английски. Разговаряли са за училище, приятели, роднини, църква. Синът ми не е знаел как се казва класната му от ”Славейковото” училище в Бургас, не е знаел как се казва училището, което е посещавал три години в Бургас, не е знаел кой го е водил всяко лято на плаж в Бургас, не е знаел как се казва моят чичо – неговият кръстник, не помни църквата в Бургас, която често заедно сме посещавали. На въпроса ”не ходи ли на църква в Хънтли” отговорил, че всяка събота го водят на църква в Хънтли! Синът ми е принуждаван или примамван да ходи всяка събота на протестантска църква! На сина ми е наложено ново гражданство, различно от българското.
В съзнанието му целенасочено са подтискани всякакви спомени за България, за местните традиции и за православната религия, за българският език, единственият който той знаеше до момента на отвличането му.
- Защо се обърнахте за помощ към вицепрезидента Попова, какво съдействие очаквате?
- Тя е била през цялото време до 2009 г. на водещи прокурорски длъжности и
познава много добре наказателната материя. Като Министър на правосъдието тя отговаряше за Централния орган по Хагската конвенция до избирането й за Вицепрезидент, а това беше времето, когато от нейното ведомство зависеше, как се развиват нещата между двата централни органа.
Искам да поясня, че относно процедурите след наказателните действия "отвличане" или
"незаконно прехвърляне" на едно дете в чужбина единственият механизъм за връщането на детето са процедурите по Хагската конвенция. Юрисдикцията за детето, независимо от неговата националност, има държавата, в която детето е пребивавало повече от 183 дни преди отвличането. В нашия случай това е България.
Към Хагската конвенция членуват 83 държави, включително България и Нова Зеландия. Родителят, който се обръща за помощ, получава одобрение за помощ от Централния орган на държавата, от която е отвлечено детето, след което упълномощава двата централни органа да съдействат за връщането на детето.
- Доколкото разбирам, вие сте подали сигнали до всички възможни инстанции, но от нашата прокуратура все още няма повдигнато обвинение за отвличане?
- Да, първото действие след отвличането е да се подаде сигнал в полицията и да се сезира прокуратурата. Ако прокуратурата си свърши работата и повдигне обвинение в първите шест месеца (183 дни) след отвличането, делото в съответния семеен съд на страната, в която е отвлечено детето, се води според нашето законодателство. В нашия случай прокуратурата все още не е повдигнала обвинение и поради това съм подложена на произвола на един провинциален съд в Нова Зеландия. Полицията беше сигнализирана от баща ми на 27 март 2011 г., а на 30 март 2011 баща ми сезира и Окръжна прокуратура-Бургас.
По време на отвличането аз бях в Англия, тъй като няколко месеца преди това бях назначена на прекрасна работа в англо-германска фирма.
- Какво очаквате да се случи оттук нататък?
- В писмото ми до Вицепрезидента подробно описвам част от това, което съм предприела, за да върна сина си и това, което институциите не са свършили. Не очаквам нито от Велчев, нито от Попова да ми помогнат. Очаквам да направят това, което са правели досега, когато медиите са пишели за моя случай: от канцеларията на Велчев препращат писмото ми до Апелативна прокуратура-Бургас, а от канцеларията на Президента
правят запитване в нашето Министерство на правосъдието. И в двата случая се получава едва забележимо задвижване. Но само ако медиите вдигнат малко шум!
Вече повече от година животът на Петра Бакалова без преувеличение може да се нарече ходене по мъките, след като биологичният баща на детето й го отвлича и го води в Нова Зеландия. Месеци наред майката няма никаква връзка със сина си Георги Иван Бакалов. Младата жена работи в Англия и от там води непрестанна борба с нашите и чужди институции, с единствената цел, да си върне Гошко.
Институциите обаче често остават безгласни. Затова тези дни Петра е пуснала писмо до Вицепрезидента Маргарита Попова и до главния прокурор на републиката Борис Велчев.
Докато чака някаква реакция, майката проговори за първи път пред е-Burgas, с надеждата, че този път „чудото няма да отшуми за три дни”
Петра Бакалова е дете от семеен брак. Родена е през 1977 г. в Германия, където живее и учи до 1999 г. Получава немско професионално образование за външна търговия и търговия на едро. Владее перфектно български, английски, френски и немски език.
Българско гражданство получава през 1999 г. и оттогава има статут на постоянно живуща в Бургас. Неомъжена е, с едно дете – Георги Иван Бакалов. Макар да е родено в Германия, детето също има българско гражданство, като от 2003 г. е с постоянен адрес в Бургас.
- Как се запознахте с бащата на детето Гери Ардерн?
- През май 2000 г. заминах на работа в Ирландия. Там се запознах с Гери Ардерн и решихме да се оженим. Пристигнахме в края на юли 2000 г. в Бургас, защото (както повеляваше Законът) от Община Бургас трябваше да получа документи (разрешение) за сключване на брак с чужденец в чужбина. В Ирландия отказаха да ни бракосъчетаят, защото майката на Гери искаше непременно църковен брак, а аз съм източноправославна, Гери и семейството му - протестанти. Затътриха ме в Шотландия (майката на Гери е шотландка), където
бяха открили една църква в Гретна. Там се бяха съгласили да ни венчаят. По това време българският закон изключваше църковния брак между чужденци, поставяше и още няколко условия при подобни бракосъчетания, които не бяха изпълнени, и бракът ми не бе признат в България. Заминахме в края на октомври 2000 г. за Нова Зеландия. От там избягах на 4 април 2001 г. Причината - Гери се оплакал на майка си, че не си изпълнявам съпружеските задължения. Родителите му дойдоха вкъщи и ми теглиха един възпитателен протестантски бой! Телефонът ми беше отворен и чичо ми в Германия чу целия скандал.
На следващия ден върху мен беше упражнено сексуално насилие - в Нова Зеландия това е изпълнение на съпружески дълг! А на по-следващия ден изчезнах завинаги от Нова Зеландия.
- Кога разбрахте, че сте бременна?
- Разбрах 4 месеца след прибирането ми в Бургас. Баща ми обеща да ме подкрепя, заминах при майка си в Германия и там родих сина си, вписан в германския акт за раждане като извънбрачно дете. Гери разбра от баща ми, че има син едва на 4 април 2009 г. и пристигна на 9 май, за да види детето. Инициативата беше негова и необмислена, но си затраях заради детето. По времето на неговото гостуване при баща ми аз живеех в друга квартира. Видяхме се и се чухме съвсем накратко за първи път след 8 години. Казах му, че не искам да го видя повече, но че може да контактува с мое знание и разрешение с детето.
Синът ми разполагаше с два компютъра с монтирани скайп-камери и имаше възможност по всяко време да контактува с баща си. По този начин Гери разбрал, че съм получила работа в Англия и през следващата учебна година ще прибера детето си там. Той изпреварил събитията, пристигнал в мое отсъствие, измамил баща ми и отмъкнал сина ми противозаконно за Нова Зеландия. Досъдебното производство на прокуратурата е за доказано отвличане.
- Обвинявате Гери Ардерн и семейството му, че упражняват етническа асимилация над детето ви.
- Етническите белези на един човек са обичайната среда и пространство (територия), в които живее, майчиният език, с който общува, обичайните традиции, които е наследил и спазва, националните традиции на негована общност, религията, която изповядва и чиито традиции следва. Всичко това е насилствено заличено от съзнанието на сина ми! Ако към това се добави и фактът, че насилствено и противозаконно аз и моите роднини 11 месеца сме били лишени от всякакъв контакт със детето ми, а през това време са промили мозъка му до неузнаваемост, може само да си представите как се чувства една майка на моето място!
- Колко и какви опити правихте да се свържете с детето?
- Аз и роднините ми направихме стотици безуспешни опити да се свържем с Георги! Лишаването ни (мен и детето ми) от всякакъв контакт е в резултат на една забрана, наложена противозаконно от адвоката на Гери Ардерн. Още на 08 април 2011 г.(две седмици след отвличането) адвокат Юрген Шубах от името на Гери Ардерн ми забрани писмено всякакви контакти със сина ми Георги. Писмото е с електронен подпис. Произнесената забрана беше истинска и изпълнена безкомпромисно!
Предадох това писмо-забрана до Централният орган на Нова Зеландия (Patricia Bailey) и назначеният ми служебен адвокат Тлизабет Дейв. Няколко дена по-късно изпратих това писмо и до българския Централен орган, отново с копие до новозеландския. Въпреки това никой не е информирал Семейният съд в Хемилтън, че по време на целия си престой в малкото трихилядно градче Хънтли синът ми е бил лишен от всякакъв контакт с мен и моите близки, и умишлено е откъснат от всичко българско. Освен това никой не информира и съдията по делото Кокурулло, когато на 12 февруари 2012 г. бащата на детето ми известява намеренията си и възлага
на психоложката Анн Фипс изготвянето на психологичен доклад с цел ”идентифициране на всички влияния върху желанията на Георги”, ”преценка, дали ще има психични вреди за Георги, ако бъде върнат в България”!
- Тази психоложка не се ли свърза с вас. Как ще направи обективна преценка, ако не е говорила и с двете страни?
- Семейният съд в Хемилтън, чиито писма според пощенското клеймо получавам винаги най-рано един месец, след като са адресирани до мен (в два от случаите – след изтекъл указан за мен срок!), ме информира (с писмо, получено на 14 март 2012 г.), че във връзка с психологичния доклад психоложката Анн Фипс ще се свърже с мен за интервю. Тя обаче дори не направи опит да се свърже с мен, въпреки че електронният ми адрес е известен на поне петима служители от Семейния съд и новозеландския Централен орган.
Вместо това психоложката е провела между 15 и 22 март 2012 г. без мое участие интервюта с Гери Ардерн, с учителите на Георги, с директора на училището в Хънтли и с назначения адвокат на Георги.
Психологичният доклад е представен на 30 март 2012 г. в Семейния съд.
На 16 април 2012 получих копие от доклада с указание за конфиденциалност. Докладът изобилстваше от неистини и внушения в моя вреда. Моето становище на български и английски изпратих на 23 април 2012 до българския Централен орган с цел препращане до новозеландския Централен орган.
- Какво се случи след това?
- С безценната помощ на българския и новозеландския Централен орган по Хагската конвенция най-после на 5 март тази година осъществих първия скайп-контакт с детето си. Последваха още няколко скайп-контакта и телефонни разговори. Синът ми се свърза по скайп с баща ми на 27 март 2012 г. – една година и един ден след отвличането. 
- Как ви се стори Гошко? Вие като майка усетихте ли, че той се е променил за това време, в което сте нямали контакт?
- Констатациите, моите и на баща ми, са стряскащи. Синът ми не можеше или не биваше да говори с мен на български, разговаряхме на английски. Детето беше притеснено от всеки мой въпрос и преди да отговори, гледаше въпросително към Гери Ардерн, а на някои въпроси не получавах отговор. По-късно при следващи контакти констатирах, че детето наистина не разбира и не говори вече майчиния си език!
Констатациите на баща ми са още по-ужасяващи. На 27 март 22:00 ч. българско време те са провели 15-минутен разговор. След като посредством съвсем познати български думи и понятия баща ми не успял да предизвика у сина ми реакция на български, разговорът продължил на английски. Разговаряли са за училище, приятели, роднини, църква. Синът ми не е знаел как се казва класната му от ”Славейковото” училище в Бургас, не е знаел как се казва училището, което е посещавал три години в Бургас, не е знаел кой го е водил всяко лято на плаж в Бургас, не е знаел как се казва моят чичо – неговият кръстник, не помни църквата в Бургас, която често заедно сме посещавали. На въпроса ”не ходи ли на църква в Хънтли” отговорил, че всяка събота го водят на църква в Хънтли! Синът ми е принуждаван или примамван да ходи всяка събота на протестантска църква! На сина ми е наложено ново гражданство, различно от българското. В съзнанието му целенасочено са подтискани всякакви спомени за България, за местните традиции и за православната религия, за българският език, единственият който той знаеше до момента на отвличането му.
- Защо се обърнахте за помощ към вицепрезидента Попова, какво съдействие очаквате?
- Тя е била през цялото време до 2009 г. на водещи прокурорски длъжности и
познава много добре наказателната материя. Като Министър на правосъдието тя отговаряше за Централния орган по Хагската конвенция до избирането й за Вицепрезидент, а това беше времето, когато от нейното ведомство зависеше, как се развиват нещата между двата централни органа.
Искам да поясня, че относно процедурите след наказателните действия "отвличане" или
"незаконно прехвърляне" на едно дете в чужбина единственият механизъм за връщането на детето са процедурите по Хагската конвенция. Юрисдикцията за детето, независимо от неговата националност, има държавата, в която детето е пребивавало повече от 183 дни преди отвличането. В нашия случай това е България.
Към Хагската конвенция членуват 83 държави, включително България и Нова Зеландия. Родителят, който се обръща за помощ, получава одобрение за помощ от Централния орган на държавата, от която е отвлечено детето, след което упълномощава двата централни органа да съдействат за връщането на детето.
- Доколкото разбирам, вие сте подали сигнали до всички възможни инстанции, но от нашата прокуратура все още няма повдигнато обвинение за отвличане?
- Да, първото действие след отвличането е да се подаде сигнал в полицията и да се сезира прокуратурата. Ако прокуратурата си свърши работата и повдигне обвинение в първите шест месеца (183 дни) след отвличането, делото в съответния семеен съд на страната, в която е отвлечено детето, се води според нашето законодателство. В нашия случай прокуратурата все още не е повдигнала обвинение и поради това съм подложена на произвола на един провинциален съд в Нова Зеландия. Полицията беше сигнализирана от баща ми на 27 март 2011 г., а на 30 март 2011 баща ми сезира и Окръжна прокуратура-Бургас.
По време на отвличането аз бях в Англия, тъй като няколко месеца преди това бях назначена на прекрасна работа в англо-германска фирма.
- Какво очаквате да се случи оттук нататък?
- В писмото ми до Вицепрезидента подробно описвам част от това, което съм предприела, за да върна сина си и това, което институциите не са свършили. Не очаквам нито от Велчев, нито от Попова да ми помогнат. Очаквам да направят това, което са правели досега, когато медиите са пишели за моя случай: от канцеларията на Велчев препращат писмото ми до Апелативна прокуратура-Бургас, а от канцеларията на Президента
правят запитване в нашето Министерство на правосъдието. И в двата случая се получава едва забележимо задвижване. Но само ако медиите вдигнат малко шум! 
