Бургас се превърна в най-хубавия град, но здравеопазването куца навсякъде
Всеки познава Нана Гладуиш от телевизионния ефир. Гледали сме я в предавания като „Сблъсък” и „Станция Нова”, сега води „Съдебен спор” по Нова. Не по-малко известна е и като жената, която се опълчи на рака и се пребори с коварната болест. Основател е на фондацията „Една от 8”, която помага на хора с онкологични проблеми в цялата страна. В момента тя е на конференцията по ракови заболявания в Бургас, където се дискутират местните проблеми по темата.
Нана, ти си пример за това как човек, трябва да се пребори с отчаянието, когато чуе, че е болен от най-страшната болест. При теб кога се случи и по какъв начин разбра?
Моята история е драматична, както се случва с всеки един пациент. Всичко започна на 23 февруари 2012, когато влязох за операция. Тогава аз под никаква форма не съм и предполагала, че мога да се събудя с диагнозата метастаза. А как разбрах – истината е, че ми го съобщиха по много рязък и брутален начин…
Какво точно чу?
Казаха ми „Нана, имаш рак, но по-страшното е че не знаем къде е огнището!”. Когато го попитах колко ми остава, той се обърна и рече, че едни умират на 20, други на 40, трети на 60. И ме оставиха. Пропадането, ужасът и отчаянието, не могат да ги опиша. Чувстваш се в абсолютна безтегловност. Целият ми живот се срина за няколко секунди. Не знаеш дали да плачеш или да се смееш, т.е. нямаш дори и някаква външна реакция. Мозъкът ти е толкова зашеметен, започва уж да търси решения, но не може да ги намери, тотална паника. Помислих си – умирам, бяха абсолютно убедена, че умирам.
Какво прави след това?
Първите 24 часа бяха кошмарни, не можех да хапна нищо, изпуших две кутии цигари на терасата на болницата. Вечерта, разбира се, дойдоха роднини и приятели, но аз бях неадекватна, все едно съм претърпяла мозъчна операция, говорех неразбираемо на различни теми. Бях човек, изгубен за живота и близките си. Най-много ме ужасяваше факта колко време ми остава, мислех си дали ще доживея рождения ден на сина ми, който е през август. Паниката е страшна, но може да се преодолее, според мен по един малко по-цивилизован начин в българските болници.
Какво е нужно според теб?
Според мен, българският лекар и изобщо здравната ни система, трябва да разберат, или поне да се опитат да разберат, как се чувства един такъв пациент и на базата на това да разработят някаква система, в която съобщаването на подобна страшна диагноза да става по един по-правилен начин и веднага след това да му се предложи помощ. Защото, първо, всеки един човек има нужда да остане със съхранена вяра и надежда, че той може да е с диагноза рак, но реално не е задължително да умре. Никой не знае кой кога ще умре, но идеята е, че българският лекар, трябва да съхрани психиката на пациента и вярата му в това, че може да оздравее, че ще се излекува, че ще му помогнат… защото има начини.
Аз разбирам, че здравната ни система е такава, че тя няма време, кадри, капацитет и възможност да отдели нужното време на всеки един пациент. Но за това например може да се назначат психолози, а болниците дори не разполагат с такива. Може например да се обадят на пациентски организации, като нашата, и да кажат имаме случай, оперирахме жена и т.н. Това може дори да е всекидневно, няма никакво значение, въпрос на желание е от страна на доброволци, на хора като нас. Хората от пациентските организации са минали по този път, преодолели са го и са оцелели, след като са чули присъдата си. Те знаят инструментите да говорят на същия език и да се справят със същия ужас, за мен това е пътят.
Но хората се отчайват и от това, че чуват различни диагнози от различни лекари?
Виж, проблемите в здравеопазването са много, на конференцията в Бургас говорехме именно затова. Проблемите ни имат начало, но нямат край. В крайна сметка, аз като човек, който обича да се справя със собствените си проблеми и обича да подрежда собствения си двор, първо реших да говоря за това, което ми се случи и съм сред малкото хора, които говорят за проблема си от самото му появяване, а не след като са го разрешили. Затова направих фондацията „Една от 8” в София, защото чрез нея исках да покажа, че можем да окажем помощ и съдействие на жените, които имат въпроси и проблеми. Те винаги могат да дойдат и да ни потърсят. Аз също се сблъсках с проблема да не знаеш на кого да се обадиш, да попиташ, като побесняло куче започнах да звъня на всички възможни приятели за контакти с лекари, къде да отида и т.н. Имай предвид, че съм човек с много контакти, имам силна медия зад гърба си. Вярно е, че много хора ми се обадиха да ми подадат ръка. Но повечето българи не са в тази ситуация и аз го разбирам това нещо. Въпреки това и аз тогава разбрах, че в София няма място, където мога да отида, и което то да работи във всеки един момент, все едно отивам в магазин, т.е. да е достъпно за всички, да е отворено, безплатно и там да има отговорни хора, които да са обучени да работят с онкоболни пациенти. Освен това да са по традиционното лечение, медицина, легална в болничните заведения, защото иначе злото може да стане още по-голямо зло. Важното е да научиш правилна, надеждна и легална информация. Изборът си е на всеки един пациент. Аз например никога няма да си позволя да кажа „ти сега отиваш при този лекар, правиш това и това, след това еди какво си…”. Той сам трябва да направи правилните решения, не някой друг да му ги предаде, защото ако аз дам решение на някой, мога да сбъркам.
Теб търсят ли те често за съвет или някаква помощ?
Да, разбира се и то още преди да създам „Една от 8”. Още когато започнах да говоря за проблема си, телефонът ми беше почервенял от звънене от хора, които имат проблеми и искат да разберат аз какво правя, защо и как го правя, къде отивам, какво са ми казали, как ме лекуват и всичко останало. Това е нормално и аз съм търсила същия контакт с хора, които вече са минали по този път. Но пак ще повторя – това е просто едно субективно мнение. Въпросът не е да дадеш конкретен лекар или болница, идеята е ти да му дадеш стъпките и той оттам нататък да си прецени избор, според неговите възможности, къде и как му е удобно, в кой град и т.н.
Работата ти също е интересна, тя доколко ти помогна?
Много ми помогна. Тогава започнах да работя повече, защото смятах, че това ме държи на повърхността и ме вади от дупките. А съм имала много пропадания. Все пак няма човек, на който да са му казали нещо подобно и след 24 часа да е същият като преди, няма такова нещо. Различен си до края на живота си. Аз и до ден днешен се страхувам и всяко нещо, което ме заболи го минавам първо през призмата на заболяването. Страхът остава и лампата свети до последния дъх на един онкопациент. Работата ми помогна, защото работех с много хора, разнообразяваше ме, срещах голяма подкрепа. Друго си е да си сред обществото и да чуваш „ще се справиш!”. В крайна сметка, те не знаят дали ще се справя, един човек, който виждам на улицата и ми стиска ръката, прегръща ме и казва „аз го минах това, лекувах се, излекувах се, сега съм добре, минаха 5 години, 10 години”. Тези хора ги виждам навсякъде – на летища, по магазините, на улицата, това беше ударна вълна, която премина през мен. Тогава разбрах колко е важно за психиката хората да виждат „сървавъйри”, оцелели хора. Вера, която ми е сътрудничка във фондацията е такъв човек, който ме прониза с лъч светлина, когато се запознахме – каза ми че има рак от 12 години, непрекъснато прави рецидиви, но продължава да е жива, радва се на живота и го живее. Сякаш ми поникнаха криле, когато чух тези думи. Ако и аз действам така на хората, ще съм щастлива, това единственият смисъл – хората да видят примера, защото може да си мислят, че имат 1% шанс, но в медицината 2+2 не винаги е 4.
Какво ти направи впечатление в Бургас, и тук ли проблемите са като навсякъде?
Така е, бургаските проблеми са като навсякъде другаде, за съжаление много от нещата са концентрирани в София – като население, болнични заведения, вкарване на пари от бюджет и т.н. Но истината е, че имате много сериозни организации, имате хора, които наистина знаят какво правят и се опитват да решават проблеми. Виждам го това.
Имаш предвид НПО-та ли?
Да, освен това виждам и в какво се е превърнал града ви. Бургас е дръпнал толкова напред, аз съм от Варна и с прискърбие мога да кажа, че Варна не е това, което беше. Докато Бургас се превърна може би в най-хубавия град.
Имиджът му на здравеопазването обаче е трагичен…
Здравеопазването, навсякъде в България, е под всякаква критика. Повечето случай, с които аз се сблъсквам са на хора от София, но има и хора от цялата страна, които идват и проблемите им са същите. Повярвай ми, грешките в медицината и неадекватното и некачествено здравеопазване или пък грешни медицински решения, с случват както в Бургас, така и във Варна, София и навсякъде. Няма град, в който да няма проблеми.
По време на конференцията даде идея за Call-център в болниците?
Да, смятам, че е недопустимо хората да продължават да звънят на мен, не че ми е проблем, аз ще продължа да помагам до момента, когато това не се реши. Но да се търсят организации, като нашата, за да се намират телефоните на определени лекари и да се свържат с тях, или да им помогнем да си запазят час при някое светило, не е начинът. В една болница, трябва да има легален начин един пациент да се обади и някой да вдигне разбира се, защото това че има телефон, не значи, че ще ти вдигнат, и да каже, че има час за еди-кога си, еди-къде си и да ти предложат възможности.
Коментирахме и промените, които сега ще се внасят, както и това, че допълнителните осигурителни фондове, не трябва да ограничават пациентите в избора на болници. Няма логика. След като Здравната каса работи с всички болници и фондовете също трябва да работят с тях. Не трябва те да поставят условия къде да се ходи, хората имат доверие на различни болници. Аз по принцип съм критикар, който не се притеснява да стане и да каже нещо. Това, че може да се изложа – майната му. Тръгвам на война за това, за което съм убедена. Аз съм от тия луди глави, които като се блъскат в стената, ако те не се счупят, могат да я разрушат.
Наскоро една жена заяви, че може да излекува болни от рак с чесън. Какво мислиш за нетрадиционната медицина?
Хм, във връзка с чесъна, ряпата, ноктите и всичко, което се шири в медиите, ние журналистите, трябва много сериозно да се отнасяме към проблема с онкозаболяванията и изобщо всички сериозни и социално значими-заболявания. Защото има неща, от които се умира и това са онкоболестите. Затова е много важно какво се изнася като информация и какво се рекламира. Аз нямам нищо против жената с чесъна, нито съм против хранителните добавки, имуномодулаторите, ряпата, айрана и т.н., ако ме разбираш правилно. Всеки е свободен да прави каквото си иска - аз също съм смесвала всякакви бъркочи и съм се чудила кое може да ми облекчи симптомите. Но каквото и да се взима, трябва да е със знанието на онколога, който ни лекува! Тук не става въпрос дали ядеш месо или не, а за неща, които се продават и в огромния си процент са много по-силни. Аз имам няколко приятелки, които умряха, защото отхвърлиха традиционната медицина и избраха алтернативна. Не съм против това, но когато говориш на масата за чудеса, те трябва да са доказани. Това, че се е случило чудо с теб, не значи, че ще се случи на целия свят. Затова аз, като фондация, съм изключително внимателна. Поне до този момент вярвам, че онкологичните заболявания се лекуват в болница от онколог, а не от знахари, билкари или номеролози.
Конспирация ли са твърденията, че ракът отдавна може да се лекува, но това не се прави заради световния бизнес с медикаменти?
Аз съм човек, който се е излекувал, благодарение на лекарствата, които се предлагат от същите фармацевтични предприятия. Всичко е възможно, не съм човек с капаци, но каквото и да говорим за световна конспирация, е факт, че никой не го знае – кой корен да извадиш, какво да го направиш и със 100% гаранция да го излекуваш. Каквото и да скрито там под масата, при условия, че ние не знаем за това, остава в сферата на фантазията.
Всеки познава Нана Гладуиш от телевизионния ефир. Гледали сме я в предавания като „Сблъсък” и „Станция Нова”, сега води „Съдебен спор” по Нова. Не по-малко известна е и като жената, която се опълчи на рака и се пребори с коварната болест. Основател е на фондацията „Една от 8”, която помага на хора с онкологични проблеми в цялата страна. В момента тя е на конференцията по ракови заболявания в Бургас, където се дискутират местните проблеми по темата.
Нана, ти си пример за това как човек, трябва да се пребори с отчаянието, когато чуе, че е болен от най-страшната болест. При теб кога се случи и по какъв начин разбра?
Моята история е драматична, както се случва с всеки един пациент. Всичко започна на 23 февруари 2012, когато влязох за операция. Тогава аз под никаква форма не съм и предполагала, че мога да се събудя с диагнозата метастаза. А как разбрах – истината е, че ми го съобщиха по много рязък и брутален начин…
Какво точно чу?
Казаха ми „Нана, имаш рак, но по-страшното е че не знаем къде е огнището!”. Когато го попитах колко ми остава, той се обърна и рече, че едни умират на 20, други на 40, трети на 60. И ме оставиха. Пропадането, ужасът и отчаянието, не могат да ги опиша. Чувстваш се в абсолютна безтегловност. Целият ми живот се срина за няколко секунди. Не знаеш дали да плачеш или да се смееш, т.е. нямаш дори и някаква външна реакция. Мозъкът ти е толкова зашеметен, започва уж да търси решения, но не може да ги намери, тотална паника. Помислих си – умирам, бяха абсолютно убедена, че умирам.
Какво прави след това?
Първите 24 часа бяха кошмарни, не можех да хапна нищо, изпуших две кутии цигари на терасата на болницата. Вечерта, разбира се, дойдоха роднини и приятели, но аз бях неадекватна, все едно съм претърпяла мозъчна операция, говорех неразбираемо на различни теми. Бях човек, изгубен за живота и близките си. Най-много ме ужасяваше факта колко време ми остава, мислех си дали ще доживея рождения ден на сина ми, който е през август. Паниката е страшна, но може да се преодолее, според мен по един малко по-цивилизован начин в българските болници.
Какво е нужно според теб?
Според мен, българският лекар и изобщо здравната ни система, трябва да разберат, или поне да се опитат да разберат, как се чувства един такъв пациент и на базата на това да разработят някаква система, в която съобщаването на подобна страшна диагноза да става по един по-правилен начин и веднага след това да му се предложи помощ. Защото, първо, всеки един човек има нужда да остане със съхранена вяра и надежда, че той може да е с диагноза рак, но реално не е задължително да умре. Никой не знае кой кога ще умре, но идеята е, че българският лекар, трябва да съхрани психиката на пациента и вярата му в това, че може да оздравее, че ще се излекува, че ще му помогнат… защото има начини.
Аз разбирам, че здравната ни система е такава, че тя няма време, кадри, капацитет и възможност да отдели нужното време на всеки един пациент. Но за това например може да се назначат психолози, а болниците дори не разполагат с такива. Може например да се обадят на пациентски организации, като нашата, и да кажат имаме случай, оперирахме жена и т.н. Това може дори да е всекидневно, няма никакво значение, въпрос на желание е от страна на доброволци, на хора като нас. Хората от пациентските организации са минали по този път, преодолели са го и са оцелели, след като са чули присъдата си. Те знаят инструментите да говорят на същия език и да се справят със същия ужас, за мен това е пътят.
Но хората се отчайват и от това, че чуват различни диагнози от различни лекари?
Виж, проблемите в здравеопазването са много, на конференцията в Бургас говорехме именно затова. Проблемите ни имат начало, но нямат край. В крайна сметка, аз като човек, който обича да се справя със собствените си проблеми и обича да подрежда собствения си двор, първо реших да говоря за това, което ми се случи и съм сред малкото хора, които говорят за проблема си от самото му появяване, а не след като са го разрешили. Затова направих фондацията „Една от 8” в София, защото чрез нея исках да покажа, че можем да окажем помощ и съдействие на жените, които имат въпроси и проблеми. Те винаги могат да дойдат и да ни потърсят. Аз също се сблъсках с проблема да не знаеш на кого да се обадиш, да попиташ, като побесняло куче започнах да звъня на всички възможни приятели за контакти с лекари, къде да отида и т.н. Имай предвид, че съм човек с много контакти, имам силна медия зад гърба си. Вярно е, че много хора ми се обадиха да ми подадат ръка. Но повечето българи не са в тази ситуация и аз го разбирам това нещо. Въпреки това и аз тогава разбрах, че в София няма място, където мога да отида, и което то да работи във всеки един момент, все едно отивам в магазин, т.е. да е достъпно за всички, да е отворено, безплатно и там да има отговорни хора, които да са обучени да работят с онкоболни пациенти. Освен това да са по традиционното лечение, медицина, легална в болничните заведения, защото иначе злото може да стане още по-голямо зло. Важното е да научиш правилна, надеждна и легална информация. Изборът си е на всеки един пациент. Аз например никога няма да си позволя да кажа „ти сега отиваш при този лекар, правиш това и това, след това еди какво си…”. Той сам трябва да направи правилните решения, не някой друг да му ги предаде, защото ако аз дам решение на някой, мога да сбъркам.
Теб търсят ли те често за съвет или някаква помощ?
Да, разбира се и то още преди да създам „Една от 8”. Още когато започнах да говоря за проблема си, телефонът ми беше почервенял от звънене от хора, които имат проблеми и искат да разберат аз какво правя, защо и как го правя, къде отивам, какво са ми казали, как ме лекуват и всичко останало. Това е нормално и аз съм търсила същия контакт с хора, които вече са минали по този път. Но пак ще повторя – това е просто едно субективно мнение. Въпросът не е да дадеш конкретен лекар или болница, идеята е ти да му дадеш стъпките и той оттам нататък да си прецени избор, според неговите възможности, къде и как му е удобно, в кой град и т.н.
Работата ти също е интересна, тя доколко ти помогна?
Много ми помогна. Тогава започнах да работя повече, защото смятах, че това ме държи на повърхността и ме вади от дупките. А съм имала много пропадания. Все пак няма човек, на който да са му казали нещо подобно и след 24 часа да е същият като преди, няма такова нещо. Различен си до края на живота си. Аз и до ден днешен се страхувам и всяко нещо, което ме заболи го минавам първо през призмата на заболяването. Страхът остава и лампата свети до последния дъх на един онкопациент. Работата ми помогна, защото работех с много хора, разнообразяваше ме, срещах голяма подкрепа. Друго си е да си сред обществото и да чуваш „ще се справиш!”. В крайна сметка, те не знаят дали ще се справя, един човек, който виждам на улицата и ми стиска ръката, прегръща ме и казва „аз го минах това, лекувах се, излекувах се, сега съм добре, минаха 5 години, 10 години”. Тези хора ги виждам навсякъде – на летища, по магазините, на улицата, това беше ударна вълна, която премина през мен. Тогава разбрах колко е важно за психиката хората да виждат „сървавъйри”, оцелели хора. Вера, която ми е сътрудничка във фондацията е такъв човек, който ме прониза с лъч светлина, когато се запознахме – каза ми че има рак от 12 години, непрекъснато прави рецидиви, но продължава да е жива, радва се на живота и го живее. Сякаш ми поникнаха криле, когато чух тези думи. Ако и аз действам така на хората, ще съм щастлива, това единственият смисъл – хората да видят примера, защото може да си мислят, че имат 1% шанс, но в медицината 2+2 не винаги е 4.
Какво ти направи впечатление в Бургас, и тук ли проблемите са като навсякъде?
Така е, бургаските проблеми са като навсякъде другаде, за съжаление много от нещата са концентрирани в София – като население, болнични заведения, вкарване на пари от бюджет и т.н. Но истината е, че имате много сериозни организации, имате хора, които наистина знаят какво правят и се опитват да решават проблеми. Виждам го това.
Имаш предвид НПО-та ли?
Да, освен това виждам и в какво се е превърнал града ви. Бургас е дръпнал толкова напред, аз съм от Варна и с прискърбие мога да кажа, че Варна не е това, което беше. Докато Бургас се превърна може би в най-хубавия град.
Имиджът му на здравеопазването обаче е трагичен…
Здравеопазването, навсякъде в България, е под всякаква критика. Повечето случай, с които аз се сблъсквам са на хора от София, но има и хора от цялата страна, които идват и проблемите им са същите. Повярвай ми, грешките в медицината и неадекватното и некачествено здравеопазване или пък грешни медицински решения, с случват както в Бургас, така и във Варна, София и навсякъде. Няма град, в който да няма проблеми.
По време на конференцията даде идея за Call-център в болниците?
Да, смятам, че е недопустимо хората да продължават да звънят на мен, не че ми е проблем, аз ще продължа да помагам до момента, когато това не се реши. Но да се търсят организации, като нашата, за да се намират телефоните на определени лекари и да се свържат с тях, или да им помогнем да си запазят час при някое светило, не е начинът. В една болница, трябва да има легален начин един пациент да се обади и някой да вдигне разбира се, защото това че има телефон, не значи, че ще ти вдигнат, и да каже, че има час за еди-кога си, еди-къде си и да ти предложат възможности.
Коментирахме и промените, които сега ще се внасят, както и това, че допълнителните осигурителни фондове, не трябва да ограничават пациентите в избора на болници. Няма логика. След като Здравната каса работи с всички болници и фондовете също трябва да работят с тях. Не трябва те да поставят условия къде да се ходи, хората имат доверие на различни болници. Аз по принцип съм критикар, който не се притеснява да стане и да каже нещо. Това, че може да се изложа – майната му. Тръгвам на война за това, за което съм убедена. Аз съм от тия луди глави, които като се блъскат в стената, ако те не се счупят, могат да я разрушат.
Наскоро една жена заяви, че може да излекува болни от рак с чесън. Какво мислиш за нетрадиционната медицина?
Хм, във връзка с чесъна, ряпата, ноктите и всичко, което се шири в медиите, ние журналистите, трябва много сериозно да се отнасяме към проблема с онкозаболяванията и изобщо всички сериозни и социално значими-заболявания. Защото има неща, от които се умира и това са онкоболестите. Затова е много важно какво се изнася като информация и какво се рекламира. Аз нямам нищо против жената с чесъна, нито съм против хранителните добавки, имуномодулаторите, ряпата, айрана и т.н., ако ме разбираш правилно. Всеки е свободен да прави каквото си иска - аз също съм смесвала всякакви бъркочи и съм се чудила кое може да ми облекчи симптомите. Но каквото и да се взима, трябва да е със знанието на онколога, който ни лекува! Тук не става въпрос дали ядеш месо или не, а за неща, които се продават и в огромния си процент са много по-силни. Аз имам няколко приятелки, които умряха, защото отхвърлиха традиционната медицина и избраха алтернативна. Не съм против това, но когато говориш на масата за чудеса, те трябва да са доказани. Това, че се е случило чудо с теб, не значи, че ще се случи на целия свят. Затова аз, като фондация, съм изключително внимателна. Поне до този момент вярвам, че онкологичните заболявания се лекуват в болница от онколог, а не от знахари, билкари или номеролози.
Конспирация ли са твърденията, че ракът отдавна може да се лекува, но това не се прави заради световния бизнес с медикаменти?
Аз съм човек, който се е излекувал, благодарение на лекарствата, които се предлагат от същите фармацевтични предприятия. Всичко е възможно, не съм човек с капаци, но каквото и да говорим за световна конспирация, е факт, че никой не го знае – кой корен да извадиш, какво да го направиш и със 100% гаранция да го излекуваш. Каквото и да скрито там под масата, при условия, че ние не знаем за това, остава в сферата на фантазията. 
