Родени:
Николай Павлович (1835 – 1894) - български художник и литограф
Тодор Йончев (1859 – 1940) - български учител
Райко Даскалов (1886 – 1923) - български политик и държавник
Никола Котков (1938 – 1971) - български футболист
Стефан Данаилов (1942) - български актьор и политик
Проф. Стефан Ламбов Данаилов е известен български актьор, преподавател в НАТФИЗ, Заслужил артист (1975) и Народен артист (1983), а след 2000 г. и политик от БСП и министър на културата в правителството на Станишев от 17 август 2005 до 27 юли 2009.
Роден е на 9 декември 1942 в София. Мечтае да стане моряк в гражданския флот, защото морето винаги го е привличало, макар че няма „морска“ кръв. Майка му Евдокия (-1963) е от Ловеч, а баща му Хараламби Данаилов (-1976) от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян. Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. Стефан има сестра — Росица Данаилова както актриса, която е 9 години по-голяма от него. Съпруга — Мария Данаилова.
Още като дете участва в игралния филм „Следите остават“ (1956). Докато е в казармата, смята да кандидатства история, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го посъветва да следва във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“
През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1966 г. и започва работа в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов“.
Първите му роли в киното са във филмите „Понеделник сутрин“, „Морето“ и „С дъх на бадеми“. Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма „Първият куриер“, но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма „На всеки километър“ (1969). С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в „Князът“ и „Черните ангели“.
За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. Но през 1973 г. се връща отново, за да се присъедини към трупата на Театъра на Българската армия, а от 1979 г. постъпва в Народния театър „Иван Вазов“. Продължава да се снима много в киното и телевизията.
След майор Деянов младият актьор изпълнява много други запомнящи се роли. Познавайки измамната преходност на бързите успехи, като че ли сам търси компенсация в изпълнението на „по-различни персонажи“, изискващи истинско актьорско превъплъщение. Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов „Иван Кондарев“.
След 10 ноември 1989 г. му се налага отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на „Лоренцачо“ има шумен успех, а ролята в италианския сериал „Октопод“, го прави популярен и в чужбина.
От 1994 г. е съосновател и вицепрезидент на фондация „Авансцена“, а от 1996 г. е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър.
Има участия в повече от 80 филма, множество награди от национални театрални и филмови фестивали. Има награда за най-добра мъжка роля в „Князът“ и „Черните ангели“ на Фестивала на българските филми, Варна през 1969 г. Определен е за най-популярния актьор в Чехословакия за 1976 г.
От 1988 г. е преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ, където е доцент от 1996 г. и професор от 1999 г.
Професор Данаилов е кавалер на най-голямата награда за принос в българската култура — орден „Стара планина“, а за 2002 г. получава наградата на Министерството на културата за изключителен принос в българската култура — „Паисий Хилендарски“.
Стефан Данаилов е член на БКП. Партиен секретар е на Народния театър Делегат е на 44-тия 2000, 45-тия април 2005 и 46-тия декември 2005 конгрес на БСП.
В периода 2005-2009 г. при управлението на коалиционно правителство на БСП, ДПС и НДСВ е министър на културата.
На 13 септември 2011 г. е кандидат за вицепрезидент с кандидат за президент Ивайло Калфин от БСП.
Белла Цонева (1946) - българска актриса
Здравка Йорданова (1950) - българска състезателка по гребане, олимпийска шампионка
Костадин Паскалев (1961) - български политик
Починали:
Никола Парапунов (1909 – 1943) - комунистически партизанин
Иван Деблев (1876 – 1953) - български агроном, професор
[caption id="attachment_59991" align="alignleft" width="273"] снимка: bg.wikipedia[/caption]
Адриана Будевска (1878 – 1955) - българска актриса
Адриана Будевска е българска актриса, един от основоположниците на професионалния театър в България. Тя е смятана за една от най-големите български изпълнителки на трагични роли.
Адриана Будевска е родена на 13 декември 1878 г. в Добрич. Завършва гимназия във Варна. През 1895 г., след конкурс, е изпратена като стипендиантка в Малий театър в Москва, където неин учител е Александър Ленскил.
След завършване на четиригодишното обучение тя се завръща в България през 1899 г. и дебютира в ролята на Василиса Мелентиева в едноименната пиеса на Александър Николаевич Островский в столичната трупа „Сълза и смях“. От 1906 до 1926 година играе само в Народния театър. Неин съпруг е Христо Ганчев — един от създателите на българския професионален театър.
През 1926 г. е уволнена и повече от 10 години, в разцвета на творчески сили, стои извън сцената, а през 1937 г. заминава за Южна Америка при своя син, откъдето се завръща през 1948 година. На 20 февруари 1949 г. българската общественост чества с подобаваща тържественост нейната 70-годишнина.
Адриана Будевска допринася българският театър да се приобщи към реалистичните традиции на руския театър и да се насочи към класическия репертоар. Авторка е на многобройни статии, портрети за артисти, спомени. Някои от ролите и? са: Нина Заречная, Мила, Цена, Соня, Варя, Офелия, лейди Макбет, Нора, Мона Вана, Маргарита Готие, Емилия Галоти… Голяма майсторка на гласа, на чувството, Будевска е сравнявана навремето със Сара Бернар. Тя изиграва с лекота световноизвестни роли.
Умира на 9 декември 1955 г. в София. На нейно име е наречен драматичният театър в Бургас.
Рачо Ангелов (1873 – 1956) - български лекар
Стойко Стойков (1912 – 1969) - български езиковед
Начо Папазов (1921 – 1996) - български политик
Събития:
[caption id="attachment_59990" align="alignleft" width="300"] снимка: bg.wikipedia[/caption]
1885 г. — В Пирот е сключено примирието, с което се слага край на Сръбско-българската война.
Пиротското споразумение от 9 (21 по нов стил) декември 1885 година урежда условията за примирието в Сръбско-българската война. Под натиска на силите-гаранти на Берлинския договор и, преди всичко, на Австро-Унгария, България и Сърбия се отказват от плановете си за продължаване на бойните действия и изтеглят войските си зад довоенните си граници.
Споразумението е сключено почти месец след прекратяването на бойните действия. На 16 ноември – ден след като българите разбиват сръбската армия при Пирот, Австро-Унгария спира настъплението им с ултиматума, че ще се намеси с войските си за защита на Сърбия. Последвалите преговори са безуспешни, тъй като сърбите отказват да се оттеглят от окупираните части на Видинско без съответно изтегляне на българите от Пиротско. От своя страна, българското правителство желае да задържи Пирот като залог срещу бъдеща парична компенсация за военните си разходи. Поради влошеното материално положение на армията си и опасността от турска окупация на Източна Румелия (останала с неуреден статут след Съединението с Княжество България), то настоява за по-скоро сключване на мирен договор, но Сърбия гарантира само 6-седмично примирие. Този отговор и сведенията, че правителството на Гарашанин използва спирането на българското настъпление, за да засили войските си, карат външния министър Илия Цанов да предупреди австрийския представител в София в началото на декември, че България ще поднови бойните действия. Австро-Унгария реагира, като инициира посредническа акция на Великите сили.
Комисията, съставена от военните аташета на Германия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Русия и Италия във Виена и представител на Османската империя (като сюзерен на българското княжество), пристига в заетия от българите Пирот на 6 декември. Условията, формулирани от нея, са подписани без възражения три дни по-късно от представители на България и Сърбия (съответно, капитан Олимпий Панов и полковник Петър Топалович). Недоволно от клаузата за незабавно назначаване на пълномощници за мирни преговори, сръбското правителство я приема едва след заканата на Австро-Унгария, че ще прекрати дипломатическата подкрепа и оръжейните доставки за сръбската армия.
Споразумението от 9 декември 1885 налага безусловно освобождаване на пленниците и завзетите територии. Сърбите трябва да се изтеглят от района на Видин до 13 декември, а българите от Пиротско два дни по-късно. Демаркационната линия се установява по границата отпреди войната с неутрална зона, широка 6 км. Като крайна дата за приключването на мирните преговори е определен 17 февруари 1886.Букурещкият мирен договор е сключен два дни след изтичането на този срок (19 февруари) без да внесе изменения в статуквото, създадено от Пиротското споразумение.
1923 г. — Започва работа XXI Народно събрание на България под председателството на професор Тодор Кулев, заменен на 5 януари 1926 г. от професор Александър Цанков.
1927 г. — Подписано е спогодбата Моллов — Кафандарис за размяна на население между България и Гърция.
2001 г. — В България е учредена партията Съюз на свободните демократи и за неин лидер е избран Стефан Софиянски.
По материали от bg.wikipedia.