Навярно много хора в Бургас познават Маруся Русева. Сигурно има и такива, които не знаят нищо за нея. За вторите ще уточня само, че тя е сред щастливците, които са превърнали хобито си в работа.
Някога задавали ли сте си въпроса какъв път извървява една постановка, преди актьорите да се изправят на сцената. Освен дългите часове репетиции от тяхна страна и къртовската работа на сценичните работници, е нужно още нещо (без което пиесите на столичните театри няма да стигат до нас). Организацията. Именно с тази нелека задача се е нагърбила Маруся. Макар че в случая думата „нагърбила” не е съвсем на мястото си, тъй като вечно усмихнатото момиче гледа на това занимание почти като на забавление. Тя се впуска в организирането на всяко ново представление с хъса на човек, който предприема непредсказуемо приключение.
Благодарение на нея и на „Арт Ателие”-то й публиката в областта е имала възможност да гледа хитови пиеси като „Железния светилник”, „Големанов”, „Спанак с картофи”, „Кастинг за мъже” и много други. Маруся има невероятната способност да заразява със своя ентусиазъм и любовта си към театъра всеки, който е постоял с нея дори половин час. С лекота бургазлийката успява да влезе „под кожите” на актьори, чиито имена будят респект само със споменаването им. Едва след няколко срещи нейни близки приятели стават Стефка Янорова и Красимир Ранков, или както са известни напоследък – сем. Ставреви от „Стъклен дом”. Сред приятелите й са любимците на много жени Владо Карамазов и Евгений Будинов, а и много други известни имена. Впечатлен от любовта, с която върши работата си, е и големият Васил Михайлов.
Разговаряхме с Маруся Русева, за да разберем къде се корени тази страст към сцената, театъра и изкуството и защо самата тя не е станала актриса.
- Как реши да се захванеш с организирането на постановки? Кога създаде “Арт Ателие” и кога разбра, че с това искаш да се занимаваш?
- Ще започна по-отдалеч. Летата на моето детство преминаха в Созопол. Майка ми работеше само през лятото, предимно на обекти тип „бира-скара”. Всяко лято, до към 8-ми клас, аз прекарвах в Созопол. Израснах с „Аполония”. Да съм на една ръка разстояние от хора, които бях виждала само по телевизията, за мен беше страхотно изживяване. По онова време имаше две кина в Созопол - лятно и зимно. Филмите се сменяха през два дена. Единия ден бях в лятното кино, а на другия в зимното. И така всяко лято, година след година. Обичах да седя в салона и да се потапям в света на героите. Даже не изпитвах необходимост да имам компания. В много от случаите се измъквах от игрите незабелязано и отивах сама, защото не исках никой да ми говори по време на филма. Няма да забравя премиерата на "13-тата годеница на принца". Беше в лятното кино. Преди прожекцията Иванка Гръбчева, Жоро Мамалев и Боряна Пунчева казаха по няколко думи и беше много вълнуващо. Въпреки че амфитеатърът беше заграден, с другите деца успявахме да се промъкнем през някоя дупка. Стояла съм съвсем близо до Георги Калоянчев, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев и много други. Влечеше ме техният свят.
- Преди да се захванеш с поставянето на пиеси, занимавала ли си се с подобна организационна дейност?
- В 4-ти клас ме избраха за отговорник по културно-масовата дейност. Още същата година направих тържество по случай Нова Година. Взех ключа за една занималня, събрах пари от класа, купих елха, сладки и безалкохолно. Бяхме подготвили програма с няколко съученички. Пеехме върху песните на модерните тогава Си Си Кеч, „Модърн Тоукинг” и Тина Търнър. Ей така, без родители, без учители, само ние. Изкарахме си страхотно - смях,смях. Била съм на 11 години. Така се започна. После, като отидох в гимназията, още от първия ден се разбра, че аз съм човекът. Получи се от само себе си, въпреки че се беше сменил режимът и не беше задължително да има културнто-масовик. За бала направих нещо като кавър на "Оскарите". Решихме, че няма да има мис и мистър бал, защото не беше честно спрямо всички останали. Вместо това организирахме награди за учителите в различни категории. Купих тафта, отрязах и надписах почетните ленти. На прима виста подготвихме с една съученичка цялата церемония. После директорът каза, че в цялата си учителска практика не е бил на по-купонджийски бал. Искам обаче едно да стане ясно, никога не съм искала да ставам актриса. Просто ми се отдаваше да организирам хората и събитията.
- А каква си искала да станеш тогава? 
- Исках да работя на боклукчийската кола. Беше ми интересно как дърпат ръчките. В 8-ми клас от училище ни заведоха на "Скок в леглото", пиеса на Бургаския театър. На 15-тата минута бях клекнала между редовете, превита на две от смях. Бях завладяна от магията на театъра. Не пропусках постановка. После започнах работа на 15-16-часов работен ден и просто не ми оставаше време. Може да се каже, че през тези 5 години съм пропуснала доста от културните събития. Но единственото, което ме вълнуваше тогава, е как ще се прибера, за да се наспя. Като напуснах работа, бързах да наваксам, затова не пропусках постановка. Отначало, в така наречената ни "театрална групичка", бяхме само аз и една приятелка. Постепенно станахме около 10-ина души... и се увеличавахме все повече. Бяхме въодушевени от това, което гледахме, и неусетно заразявахме другите. Пътувахме до Варна, до София, до Сливен. Купувахме си билети и за почти всички спектакли на „Аполония”. Все пак ни беше на една крачка. Там бях гледала моноспектакъла на Камен Донев и затова, когато гостува в Бургас, бях направо като жива реклама. Запазвах билети на касата, събирах парите и после ги купувах за най-различни хора, които познавах и които не познавах. И така докато се усетя бях продала 355 билета. От 800 места в залата аз бях купила 355. Още се чудя как успях. Дебело искам да подчертая, че не съм го направила за пари, не получих абсолютно нищо. Платих дори собствения си билет. Направих го ей така, „за спорта” и защото явно го можех. Нищо обаче не може да се срави с усмихнатите хора, излизащи след края на представлението. Благодаряха ми за това, че съм им осигурила билети и добро настроение. И така месец след месец.
- Но самата ти каниш постановки в Бургас, а не просто организираш посещението на пиеси, които се играят в нашия театър.
- В един момент това, което представяха в Бургас не ми стигаше. Бях гледала всичко и търсех варианти. Не винаги можех да пътувам до София, пък и можеше ли всеки да го прави? Една вечер прочетох във „Фейсбук”, че някой ще кани "Ножица-трепач" в Бургас. Това беше най-касовата постановка на театър „Българска армия”. Веднага се свързах с момичето, което го беше публикувало. Така се запознах с Невена. Започнах да й задавам въпроси относно гостуването, но тя все още не знаеше отговорите. Тогава й казах, че си е намерила портньор и започнахме да работим заедно. Тя се беше свързала вече с директора на театъра, затова уговорихме подробностите и поръчахме плакатите. Билетите се разграбиха 10 дни преди спектакъла. Ако не бяхме успели да ги продадем, трябваше да платим постановката от джоба си, а ставаше въпрос за немалка сума. Но пред цялото това време нито за миг не си помислихме, че няма да успеем. Залата на операта се напълни и на следващия ни спектакъл. И на по-следващия. Пътувахме до София, до Пловдив и до други градове. Понякога заедно, понякога гледахме да съчетаваме пътуванията и с други задачи. Гледахме постановките и избирахме коя да ни гостува. Рядко се е случвало да каним постановка, която не сме гледали лично. Благодарение на нас Краси Ранков, познат ни като Ставрев от "Стъклен дом" игра за пръв път на Бургаска сцена. Същото се отнася и за Юлиан Вергов и Захари Бахаров. ОКАЗА СЕ ,ЧЕ ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ РАЗНООБРАЗИЕ И АЗ МОЖЕХ ДА ИМ ГО ОСИГУРЯ.
- Можеш ли с чисто сърце да кажеш, че хората се връщат в театрите?
- Определено се наблюдава връщането на публиката в залата. Има хора, които през годините не са спирали да ходят на театър, но има и такива, които не бяха го правили много отдавна. За година и половина успях да вкарам в залата хора, които по една или друга причина не бяха стъпвали на театър от 15-20 години. Не може да се опише какво е чувството, когато видиш цялата зала на крака, хората усмихнати, доволни и неспиращи да ръкопляскат. Тогава всички трудности, които си срещнал до този момент, остават на заден план.
- А кой ти помога в това начинание? Подава ли ти някой ръка?
- Зад мен не стои някоя организация, фирма или спонсор. Всяко продадено билетче е плод на усилията ми – обикаляне, разлепяне на плакати, обясняване. Благодарна съм, че имам подкрепата на приятелите си. Всеки помага кой с каквото може. С тяхна помощ достигам до много и различни хора. Освен на каса билетите за спектаклите се продават и на най-невероятни места като фризьорски салони, фитнес зали, цветарски магазини, банки и още къде ли не. Отначало ме беше срам да изляза пред публиката и да благодаря, че са дошли, но след пиесата "Големанов" реших да кажа няколко думи. Благодарих на всички в залата и на хората, които ме подкрепят. Защото ако никой не си купи билет, колкото и голямо да е желанието ми, няма да има смисъл. Аз не го правя за пари. Слава Богу, имам работа, която ми носи доходи. Правя го, защото имам отношение. Правя го, защото иначе простотията ще победи. Хората в един момент спряха да четат, да ходят на кино, на театър, на опера. Не може на 25 години да не знаеш кой е Шекспир. Не е нужно да знаеш сонетите му наизуст, но все пак нормално ли е? Не може да си на 50 години, а когато ти говорят на Вие, да се оглеждаш, за да видиш къде са другите, мислейки, че обръщението е в множествено число.
- Ти имаш отношение не само към театъра, но и към публиката, която посещава постановките.
- За постановката на"Железният светилник", която се състоя на 1-ви март, купих прежда и направих 1000 мартеници. Хората се усмихваха и благодаряха. Това ми беше дсостатъчно. Не съм го направила, за да ме снима някой, да ме пишат по вестниците или да привлека внимание. Направих го, защото така го чувствах. Преди спектакъла отидох и купих кафе, чай, вода, безалкохолно и сладки. Сложих почерпката в гримьорните, докато актьорите ги няма.Не можете да си представите изражението им, когато видяха този малък жест. Бяха толкова трогнати и приятно изненадани. Казаха, че много рядко някой си прави труда за нещо подобно. А на мен ми струваше някакви си 20 лева.Това, което видях на лицата им обаче, беше безценно.
- Сигурно затова много от актьорите те приемат вече не просто като организатор, а като истински приятел.
- Така е. С част от актьорите, които са ми гостували, вече завързахме приятелства. Говорили сме си на много теми, споделяли сме си много лични неща. Връзката ми с тях е важна, затова не бих си позволила да не оправдая доверието им и да издам тайните им. Отначало всички бяха недоверчиви, не ме познаваха и не знаеха дали могат да си говорят свободно пред мен. Сега е друго. С гордост мога да кажа, че няма друг такъв организатор. Като цяло организаторите в цялата страна са около 15 човека. Повечето са лелки, които по един или друг начин са били свързани с театъра – или са работили там, или някой техен роднина е работил. Аз съм може би единствената, която е превърнала хобито си в работа. Естествено, че е хубаво след постановката да остават и пари. Най-малкото, за да покриеш разходите по следващата пиеса, в случай че не се продадат всички билети. Защото съм имала и такива случаи. Понякога като „ударя чертата” се оказва, че съм на минус или на нула. Все едно съм подарила спектакъла на публиката. Но аз не го изживявам, все пак от предната постановка са останали пари. Понякога, по една или друга прачина, ми е много трудно да пробия на определени места. С всяка следваща постановка обаче намирам все повече и повече съмишленици. Преди години е било лесно – отиваш в три предприятия и пълниш залата. Сега обаче не става толкова лесно. Първо, почти не са останали предприятия. Второ, трябва да познаваш подходящия човек или да те препоръча някой. В този смисъл "Трансвагон" АД направо ме изумяват. Управителят купува всеки месец по 50 билета, които раздава на работниците. Но хората това не го виждат. Както не се усеща и когато някой от актьорите е болен. Имало е постановки, в които част от актьорите едва са говорели вследствие на някакъв вирус, но излязат ли на сцената всичко се променя и зрителят не го усеща. Случвали са се, разбира се, и много комични ситуации. Ненчо Илчев така беше разсмял Иван Радоев и Стефания Колева в "Ножица-трепач", че те се чудеха къде да се денат на сцената, така че да не им проличи. Една госпожа пък, четейки листовката на "Вражалец", където пише, че музиката е на ФСБ, ме попита дали концертът им ще е след постановката. Трябва да започна да записвам тези моменти и един ден, знае ли човек, може да напиша книга. Определено животът ми е наситен от преживявания, срещи с различни и интересни хора и невероятни ситуации.
- Какво могат да очакват хората в най-скоро време?
- На 22 този месец в Бургас ще се играе пиесата „Нирвана” от 19:30 ч. в залата на Кукления театър. Заради големия интерес отново съм поканила "Спанак с картофи". Предния път Юлиян Вергов, Владо Карамазов и Захари Бахаров направо взривиха публиката. Пиесата ще се играе в Бургас на 24 октомври от 19:00 ч. в ДНА. Преди това съм уредила гостуването й в читалище „Пробуда” на град Средец от 19:00 ч. и читалище „Васил Левски”-гр. Айтос отново от 19:00 ч.
На 30 октомври от 18:30 ч. в читалище „Развитие”-гр. Елхово ще бъде представена мащабната постановка "Железният светилник". Пиесата ще се играе на 31 октомври от 18:30 ч. в читалище "Св. Св. Кирил и Методий" - гр. Тополовград. А на 1 ноември по повод отбелязване Деня на народните будители постановката ще гостува и в Царево, от 18:30 ч. в читалище "Георги Кондолов”.
На 26 ноември в Бургас ще се играе ”Демонът от Скопие”, от 19:00 ч. в залата на ДНА. Пак там, но ден по-късно (на 27.11) от 19:00 ч. бургазлии могат да гледат „Недоразбраната цивилизация”.
Навярно много хора в Бургас познават Маруся Русева. Сигурно има и такива, които не знаят нищо за нея. За вторите ще уточня само, че тя е сред щастливците, които са превърнали хобито си в работа.
Някога задавали ли сте си въпроса какъв път извървява една постановка, преди актьорите да се изправят на сцената. Освен дългите часове репетиции от тяхна страна и къртовската работа на сценичните работници, е нужно още нещо (без което пиесите на столичните театри няма да стигат до нас). Организацията. Именно с тази нелека задача се е нагърбила Маруся. Макар че в случая думата „нагърбила” не е съвсем на мястото си, тъй като вечно усмихнатото момиче гледа на това занимание почти като на забавление. Тя се впуска в организирането на всяко ново представление с хъса на човек, който предприема непредсказуемо приключение.
Благодарение на нея и на „Арт Ателие”-то й публиката в областта е имала възможност да гледа хитови пиеси като „Железния светилник”, „Големанов”, „Спанак с картофи”, „Кастинг за мъже” и много други. Маруся има невероятната способност да заразява със своя ентусиазъм и любовта си към театъра всеки, който е постоял с нея дори половин час. С лекота бургазлийката успява да влезе „под кожите” на актьори, чиито имена будят респект само със споменаването им. Едва след няколко срещи нейни близки приятели стават Стефка Янорова и Красимир Ранков, или както са известни напоследък – сем. Ставреви от „Стъклен дом”. Сред приятелите й са любимците на много жени Владо Карамазов и Евгений Будинов, а и много други известни имена. Впечатлен от любовта, с която върши работата си, е и големият Васил Михайлов. 
Разговаряхме с Маруся Русева, за да разберем къде се корени тази страст към сцената, театъра и изкуството и защо самата тя не е станала актриса.
- Как реши да се захванеш с организирането на постановки? Кога създаде “Арт Ателие” и кога разбра, че с това искаш да се занимаваш?
- Ще започна по-отдалеч. Летата на моето детство преминаха в Созопол. Майка ми работеше само през лятото, предимно на обекти тип „бира-скара”. Всяко лято, до към 8-ми клас, аз прекарвах в Созопол. Израснах с „Аполония”. Да съм на една ръка разстояние от хора, които бях виждала само по телевизията, за мен беше страхотно изживяване. По онова време имаше две кина в Созопол - лятно и зимно. Филмите се сменяха през два дена. Единия ден бях в лятното кино, а на другия в зимното. И така всяко лято, година след година. Обичах да седя в салона и да се потапям в света на героите. Даже не изпитвах необходимост да имам компания. В много от случаите се измъквах от игрите незабелязано и отивах сама, защото не исках никой да ми говори по време на филма. Няма да забравя премиерата на "13-тата годеница на принца". Беше в лятното кино. Преди прожекцията Иванка Гръбчева, Жоро Мамалев и Боряна Пунчева казаха по няколко думи и беше много вълнуващо. Въпреки че амфитеатърът беше заграден, с другите деца успявахме да се промъкнем през някоя дупка. Стояла съм съвсем близо до Георги Калоянчев, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев и много други. Влечеше ме техният свят.
- Преди да се захванеш с поставянето на пиеси, занимавала ли си се с подобна организационна дейност?
- В 4-ти клас ме избраха за отговорник по културно-масовата дейност. Още същата година направих тържество по случай Нова Година. Взех ключа за една занималня, събрах пари от класа, купих елха, сладки и безалкохолно. Бяхме подготвили програма с няколко съученички. Пеехме върху песните на модерните тогава Си Си Кеч, „Модърн Тоукинг” и Тина Търнър. Ей така, без родители, без учители, само ние. Изкарахме си страхотно - смях,смях. Била съм на 11 години. Така се започна. После, като отидох в гимназията, още от първия ден се разбра, че аз съм човекът. Получи се от само себе си, въпреки че се беше сменил режимът и не беше задължително да има културнто-масовик. За бала направих нещо като кавър на "Оскарите". Решихме, че няма да има мис и мистър бал, защото не беше честно спрямо всички останали. Вместо това организирахме награди за учителите в различни категории. Купих тафта, отрязах и надписах почетните ленти. На прима виста подготвихме с една съученичка цялата церемония. После директорът каза, че в цялата си учителска практика не е бил на по-купонджийски бал. Искам обаче едно да стане ясно, никога не съм искала да ставам актриса. Просто ми се отдаваше да организирам хората и събитията.
- А каква си искала да станеш тогава? 
- Исках да работя на боклукчийската кола. Беше ми интересно как дърпат ръчките. В 8-ми клас от училище ни заведоха на "Скок в леглото", пиеса на Бургаския театър. На 15-тата минута бях клекнала между редовете, превита на две от смях. Бях завладяна от магията на театъра. Не пропусках постановка. После започнах работа на 15-16-часов работен ден и просто не ми оставаше време. Може да се каже, че през тези 5 години съм пропуснала доста от културните събития. Но единственото, което ме вълнуваше тогава, е как ще се прибера, за да се наспя. Като напуснах работа, бързах да наваксам, затова не пропусках постановка. Отначало, в така наречената ни "театрална групичка", бяхме само аз и една приятелка. Постепенно станахме около 10-ина души... и се увеличавахме все повече. Бяхме въодушевени от това, което гледахме, и неусетно заразявахме другите. Пътувахме до Варна, до София, до Сливен. Купувахме си билети и за почти всички спектакли на „Аполония”. Все пак ни беше на една крачка. Там бях гледала моноспектакъла на Камен Донев и затова, когато гостува в Бургас, бях направо като жива реклама. Запазвах билети на касата, събирах парите и после ги купувах за най-различни хора, които познавах и които не познавах. И така докато се усетя бях продала 355 билета. От 800 места в залата аз бях купила 355. Още се чудя как успях. Дебело искам да подчертая, че не съм го направила за пари, не получих абсолютно нищо. Платих дори собствения си билет. Направих го ей така, „за спорта” и защото явно го можех. Нищо обаче не може да се срави с усмихнатите хора, излизащи след края на представлението. Благодаряха ми за това, че съм им осигурила билети и добро настроение. И така месец след месец.
- Но самата ти каниш постановки в Бургас, а не просто организираш посещението на пиеси, които се играят в нашия театър.
- В един момент това, което представяха в Бургас не ми стигаше. Бях гледала всичко и търсех варианти. Не винаги можех да пътувам до София, пък и можеше ли всеки да го прави? Една вечер прочетох във „Фейсбук”, че някой ще кани "Ножица-трепач" в Бургас. Това беше най-касовата постановка на театър „Българска армия”. Веднага се свързах с момичето, което го беше публикувало. Така се запознах с Невена. Започнах да й задавам въпроси относно гостуването, но тя все още не знаеше отговорите. Тогава й казах, че си е намерила портньор и започнахме да работим заедно. Тя се беше свързала вече с директора на театъра, затова уговорихме подробностите и поръчахме плакатите. Билетите се разграбиха 10 дни преди спектакъла. Ако не бяхме успели да ги продадем, трябваше да платим постановката от джоба си, а ставаше въпрос за немалка сума. Но пред цялото това време нито за миг не си помислихме, че няма да успеем. Залата на операта се напълни и на следващия ни спектакъл. И на по-следващия. Пътувахме до София, до Пловдив и до други градове. Понякога заедно, понякога гледахме да съчетаваме пътуванията и с други задачи. Гледахме постановките и избирахме коя да ни гостува. Рядко се е случвало да каним постановка, която не сме гледали лично. Благодарение на нас Краси Ранков, познат ни като Ставрев от "Стъклен дом" игра за пръв път на Бургаска сцена. Същото се отнася и за Юлиан Вергов и Захари Бахаров. ОКАЗА СЕ ,ЧЕ ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ РАЗНООБРАЗИЕ И АЗ МОЖЕХ ДА ИМ ГО ОСИГУРЯ. 
- Можеш ли с чисто сърце да кажеш, че хората се връщат в театрите?
- Определено се наблюдава връщането на публиката в залата. Има хора, които през годините не са спирали да ходят на театър, но има и такива, които не бяха го правили много отдавна. За година и половина успях да вкарам в залата хора, които по една или друга причина не бяха стъпвали на театър от 15-20 години. Не може да се опише какво е чувството, когато видиш цялата зала на крака, хората усмихнати, доволни и неспиращи да ръкопляскат. Тогава всички трудности, които си срещнал до този момент, остават на заден план.
- А кой ти помога в това начинание? Подава ли ти някой ръка?
- Зад мен не стои някоя организация, фирма или спонсор. Всяко продадено билетче е плод на усилията ми – обикаляне, разлепяне на плакати, обясняване. Благодарна съм, че имам подкрепата на приятелите си. Всеки помага кой с каквото може. С тяхна помощ достигам до много и различни хора. Освен на каса билетите за спектаклите се продават и на най-невероятни места като фризьорски салони, фитнес зали, цветарски магазини, банки и още къде ли не. Отначало ме беше срам да изляза пред публиката и да благодаря, че са дошли, но след пиесата "Големанов" реших да кажа няколко думи. Благодарих на всички в залата и на хората, които ме подкрепят. Защото ако никой не си купи билет, колкото и голямо да е желанието ми, няма да има смисъл. Аз не го правя за пари. Слава Богу, имам работа, която ми носи доходи. Правя го, защото имам отношение. Правя го, защото иначе простотията ще победи. Хората в един момент спряха да четат, да ходят на кино, на театър, на опера. Не може на 25 години да не знаеш кой е Шекспир. Не е нужно да знаеш сонетите му наизуст, но все пак нормално ли е? Не може да си на 50 години, а когато ти говорят на Вие, да се оглеждаш, за да видиш къде са другите, мислейки, че обръщението е в множествено число.
- Ти имаш отношение не само към театъра, но и към публиката, която посещава постановките.
- За постановката на"Железният светилник", която се състоя на 1-ви март, купих прежда и направих 1000 мартеници. Хората се усмихваха и благодаряха. Това ми беше дсостатъчно. Не съм го направила, за да ме снима някой, да ме пишат по вестниците или да привлека внимание. Направих го, защото така го чувствах. Преди спектакъла отидох и купих кафе, чай, вода, безалкохолно и сладки. Сложих почерпката в гримьорните, докато актьорите ги няма.Не можете да си представите изражението им, когато видяха този малък жест. Бяха толкова трогнати и приятно изненадани. Казаха, че много рядко някой си прави труда за нещо подобно. А на мен ми струваше някакви си 20 лева.Това, което видях на лицата им обаче, беше безценно.
- Сигурно затова много от актьорите те приемат вече не просто като организатор, а като истински приятел.
- Така е. С част от актьорите, които са ми гостували, вече завързахме приятелства. Говорили сме си на много теми, споделяли сме си много лични неща. Връзката ми с тях е важна, затова не бих си позволила да не оправдая доверието им и да издам тайните им. Отначало всички бяха недоверчиви, не ме познаваха и не знаеха дали могат да си говорят свободно пред мен. Сега е друго. С гордост мога да кажа, че няма друг такъв организатор. Като цяло организаторите в цялата страна са около 15 човека. Повечето са лелки, които по един или друг начин са били свързани с театъра – или са работили там, или някой техен роднина е работил. Аз съм може би единствената, която е превърнала хобито си в работа. Естествено, че е хубаво след постановката да остават и пари. Най-малкото, за да покриеш разходите по следващата пиеса, в случай че не се продадат всички билети. Защото съм имала и такива случаи. Понякога като „ударя чертата” се оказва, че съм на минус или на нула. Все едно съм подарила спектакъла на публиката. Но аз не го изживявам, все пак от предната постановка са останали пари. Понякога, по една или друга прачина, ми е много трудно да пробия на определени места. С всяка следваща постановка обаче намирам все повече и повече съмишленици. Преди години е било лесно – отиваш в три предприятия и пълниш залата. Сега обаче не става толкова лесно. Първо, почти не са останали предприятия. Второ, трябва да познаваш подходящия човек или да те препоръча някой. В този смисъл "Трансвагон" АД направо ме изумяват. Управителят купува всеки месец по 50 билета, които раздава на работниците. Но хората това не го виждат. Както не се усеща и когато някой от актьорите е болен. Имало е постановки, в които част от актьорите едва са говорели вследствие на някакъв вирус, но излязат ли на сцената всичко се променя и зрителят не го усеща. Случвали са се, разбира се, и много комични ситуации. Ненчо Илчев така беше разсмял Иван Радоев и Стефания Колева в "Ножица-трепач", че те се чудеха къде да се денат на сцената, така че да не им проличи. Една госпожа пък, четейки листовката на "Вражалец", където пише, че музиката е на ФСБ, ме попита дали концертът им ще е след постановката. Трябва да започна да записвам тези моменти и един ден, знае ли човек, може да напиша книга. Определено животът ми е наситен от преживявания, срещи с различни и интересни хора и невероятни ситуации. 
- Какво могат да очакват хората в най-скоро време?
- На 22 този месец в Бургас ще се играе пиесата „Нирвана” от 19:30 ч. в залата на Кукления театър. Заради големия интерес отново съм поканила "Спанак с картофи". Предния път Юлиян Вергов, Владо Карамазов и Захари Бахаров направо взривиха публиката. Пиесата ще се играе в Бургас на 24 октомври от 19:00 ч. в ДНА. Преди това съм уредила гостуването й в читалище „Пробуда” на град Средец от 19:00 ч. и читалище „Васил Левски”-гр. Айтос отново от 19:00 ч.
На 30 октомври от 18:30 ч. в читалище „Развитие”-гр. Елхово ще бъде представена мащабната постановка "Железният светилник". Пиесата ще се играе на 31 октомври от 18:30 ч. в читалище "Св. Св. Кирил и Методий" - гр. Тополовград. А на 1 ноември по повод отбелязване Деня на народните будители постановката ще гостува и в Царево, от 18:30 ч. в читалище "Георги Кондолов”.
На 26 ноември в Бургас ще се играе ”Демонът от Скопие”, от 19:00 ч. в залата на ДНА. Пак там, но ден по-късно (на 27.11) от 19:00 ч. бургазлии могат да гледат „Недоразбраната цивилизация”. 
