Георги Мамалев е човек, който не се нуждае от специално представяне. По-възрастните читатели го обичат от изявите му в театъра, киното и култовото някога шоу „НЛО“, а по-младите – от телевизионните предавания „Денсинг Старс“ и „Байландо“.
Честит юбилей! Каква е равносметката ви досега? В какво сте успели повече, в какво по-малко?
- Не мога да кажа, че съм недоволен в никакъв случай, но от друга страна пък, някак не върви аз сам да си се хваля, нали! Но в края на краищата свърших доста работа, за което свидетелстват фактите.
А фактите са?
- Ето, започвам с филмите, в които съм участвал – над 40, на театралните роли съм им изпуснал бройката, а участията в концерти и други представления са може би над 1000, изобщо участвал съм в десетки хиляди постановки... Моята творческа дейност освен у нас е била и в чужбина – играл съм почти в цяла Европа, в Израел, в САЩ. Няма какво да се лъжем обаче – това, което ми предстои, Господ ще реши колко още време ще ми даде, но работата ми като количество няма да бъде същата, все пак. Вече се навършиха 40 години от първия ми снимачен ден, помня много добре – беше през февруари 1972 г. А пък през 1973 г., вече като студент във ВИТИЗ, ме поканиха в Театър “Сълза и смях” да изиграя една малка роля. И оттогава като се започна... И давайки си сметка за отклика на публиката през всичките тези години, мога да кажа, че оценката е добра. Станах популярен, обичан, защо да го крия!
А в личен план?
- Като оставим тъгата по кончината на баща ми, тъста ми, на брат ми, за приятели и колеги, които също си отидоха, особено Велко Кънев, Андрей Баташов..., също се справих. Искам да кажа, че и тук може да ми се пише добър. Ето миналата година чествахме с моята съпруга, госпожа Ели, 30 години брак, здрав семеен живот, а двете ни момчета завършиха образованието си, може и да продължат още да се учат, ако искат, но в крайна сметка ние като родители се погрижихме синовете ни да имат образование, да владеят чужди езици, да работят, да имат добри перспективи.
Щастлив ли сте?
- Може да се каже, макар че е имало много тежки моменти от всякакъв характер, но пък големи, разтърсващи, яростни чак случаи в семейството ми не е имало. И аз, и съпругата ми успяхме досега да гледаме в една посока – нещо много, много важно. И резултатът е налице – дадохме добро възпитание и образование на децата си, сами израснахме в кариерата си - както аз, така и жена ми, сме реализирани хора. Така че дай Боже да имам нови възможности да свърша още добри дела.
По-трудно ли е да разсмиваш публиката, отколкото да я разплакваш или натъжаваш?
- Да кажем, че хуморът по принцип е трудно нещо. Аз обаче правя моноспектакли от дете, непрекъснато излизах и разправях смешки на децата. Но аз имах и шанс да изиграя в последните години и доста драматични роли, особено в “Последната нощ на Сократ” на Стефан Цанев участието ми беше доста успешно. Радвам се, че получавам такива роли, макар че и аз самият си мисля, че съм по-известен, че по ми допадат и ми се удават комичните образи. Всичко е труд, много труд и вдъхновение. Обичам много публиката си. Искам да я разсмивам. Правя го от сърце.
Липсва ли ви НЛО?
- Малко е да се каже. Това си е жалба по младостта. Тримата – аз, Велко Кънев и Павката Поппандов, се появихме за първи път май през 1985 г. После се появи клуб “НЛО”, може ли да си представите за 10 години колко песни направихме, а телевизионното предаване се гледаше от деца, ненавършили и 5 годинки, и от 90-годишни баби и дядовци. Гледаше се с много любов. И сега млади хора, които са на 30 години да кажем вече, ме срещат по улиците с “Жорка, здрасти!”. Много е приятно, макар че аз спокойно мога да им бъда баща. Така че ще кажа за НЛО – от една страна, ми е много тъжно, че вече го няма, а от друга пък се радвам, че това чудо НЛО, както го наричаше Велко, ми се случи. Защото можеше и да ни отмине. Беше начин на живот. Кръстосвахме цялата страна. И в момента мога да ви кажа къде не сме играли. Пропуснали сме най-много пет-шест малки селища. За съжаление, при сегашната икономическа ситуация колегите направят няколко концерта и се радват.
Кой ви откри за киното?
- Режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева. Благодарение на тях снимах първия си филм “Като песен”. Бях на 19 години. А когато кандидатствах във ВИТИЗ, Апостол Карамитев, като председател на комисията, ми обърна особено внимание. Той ме прие в неговия клас, но за жалост, имахме само една-единствена среща, той влезе в болница и не... излезе.
Чувството ви към и за смешното откъде извира?
- С чувство за хумор беше дядо ми Георги, той винаги имаше ведро и закачливо настроение. Баща ми също можеше да приема и създава смешното. И неслучайно всичките ми приятели си спомнят и до днес за него и шегите му. Заговорят ли за бай Анастас, баща ми, де - някак спонтанно се развеселяват.
Какъв сте извън сцената?
- Винаги много различен. Благодарение на професията си аз съм много свободен по дух, мога да чета, да пътувам, да гледам хубави филми, да вечерям със семейството си, да бъда с приятели, интересно ми е. Но лошото е, че с приятелите вече много нарядко започнахме да се виждаме. Най-хубавото е, че живея близо до Южния парк в София и всеки божи ден правя по 2-3 км бързо ходене там. Излизам от вкъщи и... влизам в парка. Това е голям късмет. Проявявам се и като градинар. Чистя, скубя, копая в градинката край нашата кооперация, засадил съм два люляка, които вървят много добре. След някоя и друга година хората като усетят аромата, ще кажат да е жив и здрав тоя, който ги е посадил. А-а?
Известно е, че сте заклет левскар. Откога и защо сте толкова верен на сините?
- Левскар съм, откакто се помня. По рождение. Навремето с НЛО участвахме благотворително в куп инициативи на ръководството на “Левски” и на “Левски-Спартак”. Даже имам безплатна карта и може да плувам в басейн “Спартак” когато си искам. И аз се възползвам понякога. Винаги подкрепям футболистите на “Левски” и страдам за тях. Дай боже новият треньор и новата селекция да имат успех, защото миналата година “Левски” никак не ми харесваше. Синовете ми също са левскари и затова от името на цялото си семейство пожелавам на “Левски” много победи, да ни радват повече, бе!
Вашата популярност какво ви дава, къде минавате метър?
- Е, чак метър не минавам, ама като ме спрат катаджии, се държат по-приятелски някак си, като ме видят на улицата, хората пък ми се усмихват, без да казвам нищо, ги развеселявам, което не е лошо, нали? Популярността ми носи най-вече много контакти. Разбира се, че има и чат-пат досадни моменти, когато някой почерпен фен иска да ме целуне, да ме пипне, да ме прегърне, което ми идва в повечко. Така че популярността си я приемам като част от професията.
Елена КОЦЕВА , Над 55 Георги Мамалев: Може и да изглеждам свеж, енергичен и младолик, но от днес съм на 60!
Георги Мамалев е човек, който не се нуждае от специално представяне. По-възрастните читатели го обичат от изявите му в театъра, киното и култовото някога шоу „НЛО“, а по-младите – от телевизионните предавания „Денсинг Старс“ и „Байландо“.
Честит юбилей! Каква е равносметката ви досега? В какво сте успели повече, в какво по-малко?
- Не мога да кажа, че съм недоволен в никакъв случай, но от друга страна пък, някак не върви аз сам да си се хваля, нали! Но в края на краищата свърших доста работа, за което свидетелстват фактите.
А фактите са?
- Ето, започвам с филмите, в които съм участвал – над 40, на театралните роли съм им изпуснал бройката, а участията в концерти и други представления са може би над 1000, изобщо участвал съм в десетки хиляди постановки... Моята творческа дейност освен у нас е била и в чужбина – играл съм почти в цяла Европа, в Израел, в САЩ. Няма какво да се лъжем обаче – това, което ми предстои, Господ ще реши колко още време ще ми даде, но работата ми като количество няма да бъде същата, все пак. Вече се навършиха 40 години от първия ми снимачен ден, помня много добре – беше през февруари 1972 г. А пък през 1973 г., вече като студент във ВИТИЗ, ме поканиха в Театър “Сълза и смях” да изиграя една малка роля. И оттогава като се започна... И давайки си сметка за отклика на публиката през всичките тези години, мога да кажа, че оценката е добра. Станах популярен, обичан, защо да го крия!
А в личен план?
- Като оставим тъгата по кончината на баща ми, тъста ми, на брат ми, за приятели и колеги, които също си отидоха, особено Велко Кънев, Андрей Баташов..., също се справих. Искам да кажа, че и тук може да ми се пише добър. Ето миналата година чествахме с моята съпруга, госпожа Ели, 30 години брак, здрав семеен живот, а двете ни момчета завършиха образованието си, може и да продължат още да се учат, ако искат, но в крайна сметка ние като родители се погрижихме синовете ни да имат образование, да владеят чужди езици, да работят, да имат добри перспективи.
Щастлив ли сте?
- Може да се каже, макар че е имало много тежки моменти от всякакъв характер, но пък големи, разтърсващи, яростни чак случаи в семейството ми не е имало. И аз, и съпругата ми успяхме досега да гледаме в една посока – нещо много, много важно. И резултатът е налице – дадохме добро възпитание и образование на децата си, сами израснахме в кариерата си - както аз, така и жена ми, сме реализирани хора. Така че дай Боже да имам нови възможности да свърша още добри дела.
По-трудно ли е да разсмиваш публиката, отколкото да я разплакваш или натъжаваш?
- Да кажем, че хуморът по принцип е трудно нещо. Аз обаче правя моноспектакли от дете, непрекъснато излизах и разправях смешки на децата. Но аз имах и шанс да изиграя в последните години и доста драматични роли, особено в “Последната нощ на Сократ” на Стефан Цанев участието ми беше доста успешно. Радвам се, че получавам такива роли, макар че и аз самият си мисля, че съм по-известен, че по ми допадат и ми се удават комичните образи. Всичко е труд, много труд и вдъхновение. Обичам много публиката си. Искам да я разсмивам. Правя го от сърце.
Липсва ли ви НЛО?
- Малко е да се каже. Това си е жалба по младостта. Тримата – аз, Велко Кънев и Павката Поппандов, се появихме за първи път май през 1985 г. После се появи клуб “НЛО”, може ли да си представите за 10 години колко песни направихме, а телевизионното предаване се гледаше от деца, ненавършили и 5 годинки, и от 90-годишни баби и дядовци. Гледаше се с много любов. И сега млади хора, които са на 30 години да кажем вече, ме срещат по улиците с “Жорка, здрасти!”. Много е приятно, макар че аз спокойно мога да им бъда баща. Така че ще кажа за НЛО – от една страна, ми е много тъжно, че вече го няма, а от друга пък се радвам, че това чудо НЛО, както го наричаше Велко, ми се случи. Защото можеше и да ни отмине. Беше начин на живот. Кръстосвахме цялата страна. И в момента мога да ви кажа къде не сме играли. Пропуснали сме най-много пет-шест малки селища. За съжаление, при сегашната икономическа ситуация колегите направят няколко концерта и се радват.
Кой ви откри за киното?
- Режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева. Благодарение на тях снимах първия си филм “Като песен”. Бях на 19 години. А когато кандидатствах във ВИТИЗ, Апостол Карамитев, като председател на комисията, ми обърна особено внимание. Той ме прие в неговия клас, но за жалост, имахме само една-единствена среща, той влезе в болница и не... излезе.
Чувството ви към и за смешното откъде извира?
- С чувство за хумор беше дядо ми Георги, той винаги имаше ведро и закачливо настроение. Баща ми също можеше да приема и създава смешното. И неслучайно всичките ми приятели си спомнят и до днес за него и шегите му. Заговорят ли за бай Анастас, баща ми, де - някак спонтанно се развеселяват.
Какъв сте извън сцената?
- Винаги много различен. Благодарение на професията си аз съм много свободен по дух, мога да чета, да пътувам, да гледам хубави филми, да вечерям със семейството си, да бъда с приятели, интересно ми е. Но лошото е, че с приятелите вече много нарядко започнахме да се виждаме. Най-хубавото е, че живея близо до Южния парк в София и всеки божи ден правя по 2-3 км бързо ходене там. Излизам от вкъщи и... влизам в парка. Това е голям късмет. Проявявам се и като градинар. Чистя, скубя, копая в градинката край нашата кооперация, засадил съм два люляка, които вървят много добре. След някоя и друга година хората като усетят аромата, ще кажат да е жив и здрав тоя, който ги е посадил. А-а?
Известно е, че сте заклет левскар. Откога и защо сте толкова верен на сините?
- Левскар съм, откакто се помня. По рождение. Навремето с НЛО участвахме благотворително в куп инициативи на ръководството на “Левски” и на “Левски-Спартак”. Даже имам безплатна карта и може да плувам в басейн “Спартак” когато си искам. И аз се възползвам понякога. Винаги подкрепям футболистите на “Левски” и страдам за тях. Дай боже новият треньор и новата селекция да имат успех, защото миналата година “Левски” никак не ми харесваше. Синовете ми също са левскари и затова от името на цялото си семейство пожелавам на “Левски” много победи, да ни радват повече, бе!
Вашата популярност какво ви дава, къде минавате метър?
- Е, чак метър не минавам, ама като ме спрат катаджии, се държат по-приятелски някак си, като ме видят на улицата, хората пък ми се усмихват, без да казвам нищо, ги развеселявам, което не е лошо, нали? Популярността ми носи най-вече много контакти. Разбира се, че има и чат-пат досадни моменти, когато някой почерпен фен иска да ме целуне, да ме пипне, да ме прегърне, което ми идва в повечко. Така че популярността си я приемам като част от професията.
Елена КОЦЕВА , Над 55 
