В новата рубрика на e-burgas.com, психотерапевтът доц. д-р Румен Бостанджиев отговаря на въпроси на читатели. Своите питания към него можете да изпращате на [email protected]. Съветите на доцент Бостанджиев ще бъдат публикувани в сайта при запазване на анонимност за хората, обърнали се за помощ към специалиста.
Въпрос: Здравейте, доцент Бостанджиев, много разчитам да ме посъветвате професионално как да постъпя в една тежка за мен ситуация. Аз съм на 35 години, със съпруга ми сме заедно от десет години и имаме две деца. До скоро бяхме много щастливи заедно. Напоследък обаче животът ни започна да става доста скучен. Редуват се ежедневни занимания, задължения, рутинна почивка. Може би за това аз започнаха да се чувствам отегчена и нещастна. Неотдавна ми се наложи да работя по съвместен проект с мой колега, който познавам отдавна, от години. С него винаги сме били в делови взаимоотношения. От известно време обаче срещите с него започнаха да ме вълнуват повече от обичайното. Започнах да търся поводи да се срещнем дори когато това не се налага заради работата. Осъзнах, че се влюбвам в него. Тогава реших да прекратя комуникациите си с този човек, за да не възникнат семейни проблеми и за двама ни. Той е по-голям от мен и има стабилно семейство. Но мина време и той започна да ми се обажда, за да продължим общата си работа. Сега работим по нов, много успешен проект. Аз се чувствам щастлива когато съм с него, но се страхувам от мислите си. Обичам съпруга си и не искам да допусна друг човек между нас. Но понякога съм на крачка от това да разкрия чувствата си пред моя колега. Зная, че това ще бъде грешка. Полагам усилия, за да започна да гледам на него отново само като на колега и приятел. Но не се справям особено успешно... Може би някакъв вид терапия би ми помогнала да преодолея тази двойственост, която ме е обхванала и да се върна към предишния си уравновесен живот. Има ли такова лечение?
Доц. д-р Румен БОСТАНДЖИЕВ: Нека да разграничим „лечението“ от помощта при важни житейски избори. Независимо, че още през седемдесетте години на миналия век екзистенциалните психотерапевти ориентират психологичната подкрепа именно към изборите, които определят смисъла на живота ни, у нас все още се счита, че психотерапията е едва ли не „лечение за луди“.
Съществува все пак разлика между медицинския подход, в който лекарят поема изцяло отговорността за живота и благополучието на пациента и психотерапията, при която отговорността за житейските избори е на този, който търси помощ. Затова в ситуацията, която представяте, няма „правилно“ или „грешно“ решение. Има решения, основани на различни морални приоритети, които човек избира в съответствие с разбиранията и готовността си да поеме отговорност. За да Ви подпомогна в осъществяването на трудния морален избор, пред който сте изправена, нека като начало да очертаем ценностната рамка, в която той е разположен.
Традиционният патриархален морал, постулира категорични императиви, които принуждават индивида да подчини личните си интереси на обществените и семейните. Обект на особена защита е семейството, като „основна клетка на обществото“, в която веднъж попаднал, човек следва безропотно да остане до края на дните си „в името на децата“. Тази постановка ревностно се отстоява от представителите на повечето религии. Всяка „забежка“ извън семейното русло се приема за греховно прелюбодеяние или проява на „морално разложение“. Предполага се, че колкото по-строг е този морал, толкова по-гарантирана е стабилността на семейството и благополучието на децата в него. От позициите на този традиционен морал всяка мисъл за връзка извън брака е недопустима и наказуема. Каки са обаче потенциалните рискове ако Вие категорично произнесете смъртна присъда за „незаконната“ си любов и смирено се завърнете в семейната скука?
Формално семейството Ви би останало цяло, но не и здраво. Към отегчението от рутинното ежедневие навярно ще се добави затаен гняв от пропуснатата възможност за „една красива любов“. Романтичното страдание по невъзможната връзка и чувството за саможертва обаче, едва ли ще направят отношението към съпруга по-топло, а живота Ви с него по-богат и интересен. Външно всичко навярно ще е наред, но зад фалшивите усмивки по семейните снимки дали не би прозирала болката и отчуждението.
На другият ценностен полюс е Индивидуалистичният морал. Според него първостепенната грижа на всеки човек е собственото му благополучие. Апологетите на този светоглед със смела ръка биха зачеркнали „изчерпалите се“ семейни отношения за да дадат шанс на „истинската“ любов. За „провала на брака“ ще бъде обвинена самата брачна институция, скучният съпруг или в най-добрия случай - и двамата съпрузи. Ще остане надеждата, че в новата връзка всичко ще е като на кино и живота ще продължи от хубав, по-хубав, независимо от сълзите, които ще бъдат пролети.
Този сценарий, за съжаление също може да е разочароващ. Не рядко партньорите, които бягат от семейната скука в романтична връзка, след развода си се изправят пред същите изпитания на съвместния живот, които са провалили предишните им бракове. В тези случаи се оказва, че проблемът не е в партньора, а в невъзможността да създадем един достатъчно жив, динамичен и смислен живот с човека до нас.
Какво би станало ако не робуваме на нито една от двете крайни морални алтернативи, а се опитаме да разчетем по-мъдро емоционалните знаци и следвайки собствените си ценности, сътворим един по-добър за нас и за другите живот. Наистина човек е лично отговорен за собственото си благополучие, но никой от нас не живее сам. Затова нашето благополучие винаги преминава и през благополучието на хората около нас. Ако използваме тази „интегративна“ морална постановка като изходна точка, как да решим житейския казус без никой да е ощетен?
Нека като начало да се опитаме да разберем по-проницателно описваната семейна ситуация. До колкото става ясно, Вие и съпругът Ви се обичате и държите един на друг. Не споменавате за тежки семейни конфликти, които да поставят под съмнение смисъла на съвместния ви живот. По всяка вероятност и двамата обичате двете си деца, за които се грижите отговорно заедно. Това, което ви се е случило през изминалите десет години е нещо, което се случва в живота на много семейства. Улисани в ежедневните битови грижи, вие сякаш сте забравили да се вглеждате един в друг, да споделяте по между си най-съкровените си копнежи, мечти и желания. Твърде възможно е Вашият съпруг също да се чувства неудовлетворен от семейната рутина, в която сте се потопили. Но какво би станало ако вместо да се обвинявате взаимно, се опитате да споделите чувството си на неудовлетвореност и желанието заедно да направите живота си по-интересен и смислен. Семейните роли не са нещо, натрапено ни отвън, което следва да приемаме с примирение. Като неповторими актьори в личния си спектакъл, ние непрекъснато внасяме собствения си оригинален принос в пресъздаването на тези роли. Затова, ако погледнем на тях като творци от една трупа, със сигурност във всеки етап от живота си ще може да изненадваме себе си с нови, все по-добри интерпретации по наш вкус.
Най-деликатната част във Вашия въпрос е какво да е мястото на колегата Ви в един бъдещ сценарии?
Човешките отношения са най-ценното нещо в живота ни, затова нелепо би било да жертвате близостта между Вас и колегата Ви. Какво по-хубаво от това да работиш с човек, когото харесваш, цениш и дори обичаш. Защо тези чувства трябва да се крият. Каква е причината да се страхуваме от тях като от някаква разрушителна стихия, която не умеем да контролираме?
Предполагам, че в основата на този страх е очакването, че ако колегата Ви даде това, което съпругът не Ви дава, това би довело до съсипване и на двете семейства.
Първата предпоставка за една извънбрачна връзка е именно в неудовлетвореността от семейния живот. Погрешната стъпка обаче е когато се опитваме да преодолеем тази неудовлетвореност не заедно с човека, който сме избрали за наш партньор в живота, а с различни външни компенсации, които на пръв поглед изглеждат по-лесни и бързо постижими. В тази игра лошият (или най-малкото – скучният) семеен партньор е необходимото морално оправдание, а надеждата „другият да ме направи щастлив“ - основният мотив.
Какво би станало обаче, ако при първите прояви на влюбване, които сте усетили към колегата, Ви ги приемете като симптом за необходимостта от промяна в семейния Ви живот и поканите съпруга си за съвместни действия в тази посока. Бихте могли да благодарите на колегата, че Ви е събудил от семейната летаргия и Ви е напомнил, че в живота може да има и други интересни неща. Защо, това което преживявате заедно с него като емоционално близки хора, непременно трябва да е в ущърб на семейното ви благополучие? Нима е невъзможно човек да бъде щастлив в семейството си и едновременно да изгражда пълноценни човешки връзки с други хора, които цени и обича? Къде е границата в тези отношения, която би Ви позволила да запазите баланса между ангажираността и отговорността към семейството и свободата да сте отворена към нов опит и емоционални предизвикателства?
Струва ми се, че ако се опитате да намерите в ежедневния си живот отговорите на тези въпроси, добрите резултати няма да закъснеят. Ако успеете със съпруга Ви да направите общия ви живот по-смислен и вълнуващ, Вие няма да имате „лош съпруг“, на когото да е необходимо да изневерявате. Удовлетворена от семейния си живот, Вие навярно ще сте много по-спокойна и открита в отношенията с Вашия колега. В тази ситуация той едва ли би заплашвал семейното Ви благополучие, а и Вие не бихте застрашавали неговото. Това би позволило да разгърнете вашите отношения в пространство, което не отнема ничия територия и не наранява никого. Разбира се за подобен оптимистичен сценарии е нужно всички участници в драмата да са на ниво.
