В рубриката "Здраве" на e-Burgas.com, психотерапевтът доц. д-р Румен Бостанджиев отговаря на въпроси на читатели. Своите питания към него можете да изпращате на [email protected]. Съветите на доцент Бостанджиев ще бъдат публикувани в сайта при запазване на анонимност за хората, обърнали се за помощ към специалиста.
Въпрос от В.Н., 37 г. от Варна:
Уважаеми доцент Бостанджиев, моля за Вашия съвет във връзка със следния казус в нашето семейство.
Преди шест месеца си взехме домашен любимец-куче. Дъщеря ни, която е на осем години и е единствено дете много искаше да има другарче. И аз се съгласих да й подарим кученцето. Сега обаче се оказа, че отглеждането му е много трудно за нас. Аз и съпругът ми сме ангажирани хора, нямаме много свободно време. За това решихме да дадем кучето на наши роднини на село. И да го посещаваме понякога. Дъщеря ни обаче изживява раздялата с него много тежко, отколкото сме очаквали. Плаче за него почти всеки ден. Навсякъде носи негов снимка. И непрестанно говори за кучето. Опитваме се да я разсейваме от мъката , но не се получава. Дъщеря ни е доста разглезено дете и ние си даваме сметка за това. Ако сега върнем кучето, за пореден път ще сме й угодили в исканията. Какво е Вашето мнение? Как е най-добре да постъпим и какво да предприемем в тази ситуация.
Давам си сметка, че за някои хора разискването на подобен проблем може да бъде определено като неуместно, като пресилена грижа и излишно притеснение. Но за нас това е от особена важност... За това Ви моля за съвет!
Благодаря предварително!
Отговор от Доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. :
Уважаема госпожо,
Поздравления за чудесния избор да подарите на дъщеря Ви кученце.
Съществува огромна разлика обаче, между това да купим на детето си поредната скъпа играчка, която то ще захвърли, когато му омръзне и това да му подарим живо същество. Децата (особено единствените в семейството) изпитват остра нужда от свое малко четириного другарче, към което не само се привързват. В ежедневната грижа за своя любимец децата се научават, че любовта е и отговорност към този, когото обичаш. Общуването на детето с животното е изключително ценна възможност то да развие своята чувствителност, състрадателност, съпричастност и отдаденост на същество, което е по-малко от него и се нуждае от грижата и закрилата му.
Навярно обаче, Вие и съпругът Ви не сте осъзнали напълно въпросната разлика и поради това сте решили, че грижата за кученцето следва да бъде изцяло ваша. Така не само сте лишили дъщеря ви от възможността тя да се научи на отговорна загриженост, но и сте я травмирали сериозно с решението си да и отнемете кученцето, когато тя вече се е привързала към него. Мъката и от тази загуба по никакъв начин не е „каприз“ или поредно искане „да и угодите“. Абсурдно е в тази ситуация да стигнете до смислено решение чрез силово налагане на вашата воля и грубо пренебрежение към напълно естествените и заслужаващи разбиране и зачитане чувства на дъщеря ви.
Без съмнение, ежедневното извеждане на кученцето изисква време, но ако в тази задача включите и дъщеря Ви, дали тя не би могла да се грижи и сама за своя любимец в бъдеще. До тогава обаче, съвместните разходки биха могли чудесно да обогатят общуването ви с детето.
С подобен избор вие ясно ще и покажете, че разбирате нейните чувства, зачитате ги и сте готови да се съобразите с тях. Това е ключов момент в изграждането на емоционална компетентност у детето. Когато то усеща разбиране и зачитане от родителите, то самото се научава да разбира собствените си чувства, да ги изразява по най-адекватния начин, да ги назовава и регулира само. Нещо повече – така детето развива чувствителност и към преживяванията на другите, разбира ги по-добре и търси решения в междуличностните ситуации, които да създават емоционален комфорт за всички участващи.
Изборът да върнете кученцето в къщи при условие, че грижата за него основно ще бъде поета от дъщеря ви, с нищо няма да урони авторитета ви като родители. Напротив – той ще засили усещането за разбиране и подкрепа у дъщеря ви, като едновременно с това ще я научи, че да обичаш означава и да си отговорен
