В рубриката "Здраве" на e-Burgas.com, психотерапевтът доц. д-р Румен Бостанджиев отговаря на въпроси на читатели. Своите питания към него можете да изпращате на [email protected]. Съветите на доцент Бостанджиев ще бъдат публикувани в сайта при запазване на анонимност за хората, обърнали се за помощ към специалиста.
Въпрос:
Здравейте доцент Бостанджиев,
надявам се с Ваша професионална помощ, за да успея поне отчасти да разреша един проблем, който ме тревожи. Имам дъщеря, която е на 18 години. Никога не сме имали сериозни конфликти. Тя е умна, дисциплинирана и успява да се справя с предизвикателствата на живота. Отлична ученичка е и с баща й сме много горди с нея. Тя обаче рядко споделя с мен каквото и да било. Като че ли чувства баща си по-близък и аз много страдам от това. Опитвам се да я предразполагам, за да ми има доверие и да разговаря с мен повече, но не се получава. Колкото повече я питам разни неща, толкова по-затворена става. Сама решава къде иска да учи, с кого ще се среща, къде ще пътува. Не зная почти нищо за нейните приятели и приятелки, за компанията й. Не че искам да я контролирам, но ми се ще и тя като другите момичета да споделя тайните си с мен. Според Вас нормално ли е на нейната възраст да бъде така потайна и да не търси мнението на майка си за вземането на важни решения. И не означава ли това, че се отчуждава от мен. Благодаря!
Отговор от Доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. :
Уважаема госпожо,
очевидно сте възпитали една самостоятелна и зряла дъщеря, която успешно се справя с живота си. Това наистина е основание за родителска гордост и удовлетвореност, че заедно с баща и сте изпълнили чудесно родителската си роля.
Отношенията с децата ни обаче се променят динамично. Колкото по-големи стават те, толкова повече връзката ни с тях се трансформира във връзка между зрели и самостоятелни личности. Това неизбежно поражда нови граници между субективните ни пространства. В тази ситуация е възможно да изпитаме болка, че вече порасналото ни дете не споделя с нас „своите тайни“. Прилича на отчуждаване и емоционално дистанциране, но в повечето случаи, когато липсват сериозни конфликти с детето, става въпрос за нещо съвсем друго. В този случай говорим за здравословна трансформация, която позволява да открием зрялата личност в довчерашното дете.
Постоянната ни загриженост и отговорност за всичко, което го е засягало неусетно отстъпва пред увереността, че то вече е достатъчно зряло за да се справя успешно с живота си и без нашата опека.
Достигането до пълнолетие символично може да се приеме като наше второ, социално раждане. Постепенно прекъсваме пъпната връв, която ни е свързвала през детството с родителското ни семейство за да включим собствените си системи за самостоятелен живот.
Още през юношеството родителите престават да са единствените авторитети за подрастващата личност. Приятелският кръг и информационните потоци, които ги заливат отвсякъде, все по-значимо определят техните избори. Младият човек има нужда да запази в себе си много от любовните си вълнения или терзанията, свързани с други важни житейски избори. Това му дава увереност в собствената способност за самоопределение, дори и когато тя неизбежно преминава през грешки и извличане на поуки от тях.
Независимо от тази естествена проява на нарастващата автономност, младият човек има потребността да остане здраво емоционално свързан с родителското си семейство. В нашата традиция това е дълбокият корен, чрез който приемаме от предците си, преосмисляме и предаваме в бъдните поколението най-съкровените родови ценности и идентичност. В Средиземноморската култура за разлика от културата на Средна, Западна и Северна Европа здравата духовна връзка между поколенията в семейството има огромно значение за личното и общото благополучие. Независимо, че в съвременния, постмодерен свят тези връзки естествено отслабват, навярно ще мине доста време докато тук на Балканите придвижим колективистичната си семейна традиция към индивидуалистичните партньорски модели на скандинавците.
Изграждането на зряла връзка с пълнолетното ни дете е сериозно предизвикателство, което изисква творческа активност и от двете страни. Докато в отношението с малкото дете родителят е ментор – по-опитният, този който закриля и учи, то в зрялата възраст на детето отношенията с родителите все повече се превръщат в отношения между равнопоставени личности, изправени много често пред едни и същи предизвикателства в личния си живот.
Различната връзка с порасналото дете предполага по-голяма откритост и от страна на родителя. Ако искаме то да ни споделя личните си тревоги и грижи, навярно и ние следва да разкрием пред него страни от живота си, които до този момент не са били предмет на обсъждане. Много важно е в подобен разговор да е от значение съпоставката на ценностите и аргументите, стоящи зад един или друг избор, а не очакването за съгласие и приемане на всяка цена. Така духовният обмен между поколенията наистина би бил креативен и печеливш и за двете страни. Да не забравяме, че не само децата ни има какво да научат от нас, но и ние може да научим много нови неща от зрелите личностни, които сме отгледали и възпитали.
Макар и да не заменя отношенията ни с интимния партньор и приятелския ни кръг, топлата емоционална връзка с порасналите ни деца е изключително важна, както за нас, така и за тях. Това е връзка между автономни и зрели личности, която предполага съзнателен избор и от двете страни да бъде непрекъснато изграждана. Подобно на отношенията ни с интимния партньор, тези с пълнолетните ни деца изискват ежедневна отговорна активност. Не обсебваща и контролираща, а подкрепяща и вдъхновяваща.
