Доц. д-р Румен Бостанджиев: Да си баща е преди всичко отговорност

В рубриката "Здраве" на e-Burgas.com, психотерапевтът доц. д-р Румен Бостанджиев отговаря на въпроси на читатели. Своите питания към него можете да изпращате на [email protected]. Съветите на доцент Бостанджиев ще бъдат публикувани в сайта при запазване на анонимност за хората, обърнали се за помощ към специалиста.

Въпрос:  

Уважаеми доцент Бостанджиев, моля за Вашият професионален съвет във връзка с опитите ми да изясня един изключително сериозен за мен и за семейството ми проблем.

Със съпругът ми имаме брак от 15 години. Имаме син и дъщеря-на 13 и на 10 години. От известно време насам мъжа ми започна да ми говори, че според него дъщеря ни не е негово дете. И въпреки, че в такива твърдения няма нищо вярно, аз не мога да го убедя в противното. Истината е, че две години преди дъщеря ми да се роди, скоро след раждането на сина ни, се бяхме разделили за кратко. И той има съмнения, че точно тогава съм си била намерила любовник. Което изобщо не е така. Никога не съм изневерявала на съпруга ми. Но как да го убедя в това. И още по-трудното-как да му докажа, че детето ни е наистина негово. Има ли лесен начин за доказване на бащинство без да бъде травмирано детето? Все пак това е един много деликатен въпрос...Имали ли сте подобни случаи във Вашата практика?

Отговор от доц. д-р Румен Бостанджиев:

Да поставиш под съмнение биологичното си бащинство, десет години след като си поел бащинската роля, е сериозна нравствен въпрос, която изисква задълбочен анализ.

 Днес, когато нечистоплътни политици усилено ни обгазяват с митове за „третия пол“ и въображаеми „джендър идеологии“, тази история ни приземява в непосредствената реалност.Тя директно поставя въпроса биологичното или психо-социалното са  с приоритет в родителската роля.

Да сме родители, както и да сме мъже или жени, категорично не е само биологичен феномен, определен от наличието на специфични полови органи и  от това кой мъжки индивид е оплодил майката.

 Родителството е  най-отговорната социална роля, които поемаме в живота си. От това как я изпълняваме в огромна степен зависи живота, здравето, развитието и благополучието на децата, пред които сме отговорни като родители. Абдикирането от родителската роля е тежко престъпление и грубо погазване на основни нравствени норми. Още повече, когато мотив да  се откажеш от родителската отговорност са необосновани съмнения в биологичното бащинство. Как по друг начин да окачествим тази проява, освен като агресивен израз на краен мачизъм и  проява на тежко семейно насилие с огромния травмиращ ефект върху майката, детето и цялото семейство.

Подобно поведение е абсолютно несъвместимо със съвременните европейски ценности. То потъпква вековната културна традиция в човешкото общество и ни връща в животинското царство, където алфа мъжкият изяжда всички новородени лъвчета, на които не е биологичен баща. До такъв абсурд довежда приоритетното значение, което някой отдава на биологичното над психо-социалното, както по отношение на пола, така и на родителството.

В съвременния цивилизован свят това да си баща е преди всичко психична и социална отговорност, която поемаме с всички, произтичащи от това морални последици. Ако приемем и правната постановка, че съпругът на майката се счита за биологичен баща на децата и до изричното доказване на противното, то струва си да си зададем следните въпроси:

  1. Каква е целта на отложения дебат върху биологичното бащинство в това семейство?
  2. Ако желанието е да се откаже родителска грижа по „биологични причини“, какви са моралните и психологични последици, които има подобен избор върху детето и цялото семейство, без значение дали съществуват или не „биологични доказателства“. 
  3. Ако пък подобен акт е израз на „морално възмездие“ при съмнение в брачната вярност на съпругата, то какъв е нравственият облик на този баща, който е готов да брани „мъжката си чест“ като травмира тежко детето си и съсипва семейството си? Нима многобройните институции у нас, призвани да защитават правата на децата, биха останали равнодушни към подобни агресивни архаични рефлекси?
     

Очевидно деструктивните „джендърни стереотипи“ не са мъгляви понятия, зле преведени от английски. Те са реален факт в днешния ни живот и то не само в ромските гета, но и сред хора, които се приемат за напълно цивилизовани.

Нещо повече – ние все още не ги разпознаваме като прояви на насилие. Готови сме да се оправдаваме и да доказваме невинността си, вместо категорично да се противопоставяме на агресивната полова дискриминация и домашен тормоз.

Навярно футболните агитки на патриотарските фенове, сплотени под опозиционните знамена, задружно мечтаят за показен разстрел на невярната съпруга (както го правят талибаните по авганистанските стадиони). За много хора у нас именно това е разбирането за „здрав морал“ и „традиционни ценности“. Ако обаче сме приели, че цивилизационният ни избор е да бъдем в Европа и да изповядваме хуманистичните и ценности, няма как да приемем за „нормално“ поведението на този съпруг, още по-малко – да обслужваме ревността му..

Аз съм готов да проявя емпатия и разбиране към този мъж,  ако той потърси терапевтична помощ в кабинета ми (сам или заедно със съпругата си). Готов съм да го подпомогна да преодолее болезнената си ревност и да се обърне с любов към жена си и дъщеря си. За това обаче е необходима добра воля от негова страна.

Битката за доказване на „биологичното бащинство“ десет години след като си избрал да бъдеш баща, за мен е унизителна и нравствено недопустима.