Няма как да човек да не забележи, че днес българското общество е активно - и то без да има някакви задкулисни групови интереси. Макар и със закъснение, суверенът все пак реши да излезе на политическата сцена - може би за първи път от 23 години насам. Той се състои от всякакви хора - младежи, организирали се чрез социалните мрежи, тенденциозно активистки настроени жители на столицата или пък хора от малкия град, които обикновено не се интересуват от политика, и които сега излизат на улицата със саморъчно направени плакати. Протестиращите са автентични и тъкмо заради това не представляват хомогенна група. Това обяснява и защо техните послания са така различни и засега не са се превърнали в програма за преодоляване на политическата и икономическата криза в страната. Подобни документи сме виждали много през последните 20 години - обикновено те се раждаха с асистенцията на експерти и бяха представяни на широката публика малко преди изборите от различни политически формации. Действието им обаче се оказваше ограничено - в противен случай сега България нямаше да се намира в тази тежка ситуация.
Какво можем да очакваме?
Според някои скептично настроени към протестите наблюдатели, а и според такива, които одобряват правителството, сега на улицата са излезли хора, които си нямат ни най-малка представа от това, което искат - промени в избирателните закони и конституционна реформа. Те се опасяват, че протестиращите са лесно манипулируема маса и че някой може да ги използва за политическото дестабилизиране на страната. Всъщност тези техни страхове не са никак безпочвени. Би било твърде наивно да вярваме, че сегашните протести, евентуалната оставка на правителството и едни бързи избори ще решат автоматично социално-икономическите проблеми на страната. Смятам, че повечето протестиращи си дават сметка за това. Дори протестите да доведат до оставка на правителството и до насрочването на нови избори, с това мъките няма да свършат.
Сегашните управляващи демонстрират обаче устойчивост пред натиска и очевидно са решили да надживеят протестите. Въпросът е какво се случва след това. И ако не се стигне до оставка на правителството, дали това ще трябва да бъде отчетено като провал на протестите?
Сегашното протестно движение иска да припомни на елитите, независимо от тяхната партийна принадлежност, че в една демократична държава те не могат систематично да пренебрегват интересите на гражданите. Външните наблюдатели вече също назовават ясно недъзите на политическата система и нейните лидери - достатъчно е да си припомним оценката на посланиците на Германия и Франция.
Какви промени ? трябват на България?
Независимо от това как ще продължат протестите, можем да допуснем, че те ще отприщят дебат за структурните проблеми на българската партийна демокрация. На съществуващата досега само формално система на представителна демокрация трябва да бъде вдъхнат живот. Дано се стигне до промени, които да накарат партиите да станат политически представители на интересите на конкретни обществени групи. Освен от дяснолибералния лагер, който в момента показва признаци на консолидация, страната определено има нужда и от сили, които да представят решения на сериозните социални проблеми на хората. В същото време би било добре, ако протестите създадат условия за установяването на по-ефективен контрол върху политическите решения, както и механизъм за привличането под отговорност на хората, които вземат решенията. Последното си кореспондира пряко със старата тема за независимостта на съдебната система.
Ако гореизброените цели бъдат припознати от всички протестиращи, то тогава около тях може да възникне един нов представителен съюз. Този нов политически актьор обаче първо ще трябва да докаже, че може да спечели доверието на голямата част от българското общество. А ако от протестната вълна не произлезе никакъв политически субект, то след провеждането на нови избори българските граждани ще се окажат отново върнати на изходната позиция - там, където бяха и след февруарските протести, свалили предишното правителство.
Михаел Мезник* - Дойче Веле
*германски политолог, който от години живее в България А след протестите накъде?
Няма как да човек да не забележи, че днес българското общество е активно - и то без да има някакви задкулисни групови интереси. Макар и със закъснение, суверенът все пак реши да излезе на политическата сцена - може би за първи път от 23 години насам. Той се състои от всякакви хора - младежи, организирали се чрез социалните мрежи, тенденциозно активистки настроени жители на столицата или пък хора от малкия град, които обикновено не се интересуват от политика, и които сега излизат на улицата със саморъчно направени плакати. Протестиращите са автентични и тъкмо заради това не представляват хомогенна група. Това обяснява и защо техните послания са така различни и засега не са се превърнали в програма за преодоляване на политическата и икономическата криза в страната. Подобни документи сме виждали много през последните 20 години - обикновено те се раждаха с асистенцията на експерти и бяха представяни на широката публика малко преди изборите от различни политически формации. Действието им обаче се оказваше ограничено - в противен случай сега България нямаше да се намира в тази тежка ситуация.
Какво можем да очакваме?
Според някои скептично настроени към протестите наблюдатели, а и според такива, които одобряват правителството, сега на улицата са излезли хора, които си нямат ни най-малка представа от това, което искат - промени в избирателните закони и конституционна реформа. Те се опасяват, че протестиращите са лесно манипулируема маса и че някой може да ги използва за политическото дестабилизиране на страната. Всъщност тези техни страхове не са никак безпочвени. Би било твърде наивно да вярваме, че сегашните протести, евентуалната оставка на правителството и едни бързи избори ще решат автоматично социално-икономическите проблеми на страната. Смятам, че повечето протестиращи си дават сметка за това. Дори протестите да доведат до оставка на правителството и до насрочването на нови избори, с това мъките няма да свършат.
Сегашните управляващи демонстрират обаче устойчивост пред натиска и очевидно са решили да надживеят протестите. Въпросът е какво се случва след това. И ако не се стигне до оставка на правителството, дали това ще трябва да бъде отчетено като провал на протестите?
Сегашното протестно движение иска да припомни на елитите, независимо от тяхната партийна принадлежност, че в една демократична държава те не могат систематично да пренебрегват интересите на гражданите. Външните наблюдатели вече също назовават ясно недъзите на политическата система и нейните лидери - достатъчно е да си припомним оценката на посланиците на Германия и Франция.
Какви промени ? трябват на България?
Независимо от това как ще продължат протестите, можем да допуснем, че те ще отприщят дебат за структурните проблеми на българската партийна демокрация. На съществуващата досега само формално система на представителна демокрация трябва да бъде вдъхнат живот. Дано се стигне до промени, които да накарат партиите да станат политически представители на интересите на конкретни обществени групи. Освен от дяснолибералния лагер, който в момента показва признаци на консолидация, страната определено има нужда и от сили, които да представят решения на сериозните социални проблеми на хората. В същото време би било добре, ако протестите създадат условия за установяването на по-ефективен контрол върху политическите решения, както и механизъм за привличането под отговорност на хората, които вземат решенията. Последното си кореспондира пряко със старата тема за независимостта на съдебната система.
Ако гореизброените цели бъдат припознати от всички протестиращи, то тогава около тях може да възникне един нов представителен съюз. Този нов политически актьор обаче първо ще трябва да докаже, че може да спечели доверието на голямата част от българското общество. А ако от протестната вълна не произлезе никакъв политически субект, то след провеждането на нови избори българските граждани ще се окажат отново върнати на изходната позиция - там, където бяха и след февруарските протести, свалили предишното правителство.
Михаел Мезник* - Дойче Веле
*германски политолог, който от години живее в България 
